Радослав Иванов
Тази книга е различна. Това, че е дебютна, всъщност ѝ помага. Различна е по съдържание. Но е различна и на външен вид. През годините, къде пазарът, къде издателите, наложиха традиционен вече формат с меки корици за повечето поетични книги. Стихосбирката на Русен Дойков се отличава още с визуалното си присъствие. Форматът й е по-голям от обичайното вече клише, а поемането й в ръце изненадва още повече. Тази книга е с твърди корици и тя тежи в ръцете ви. И провокира незабавно да погледнете какво се крие вътре.
А разлиствайки плътните офсетови страници, физическото усещане от допира е направо тържествуващо и изненадите продължават. Но тук е моментът да се върна малко назад. Книгата има по-различна форма, защото нейният автор… не е поет. Русен Дойков е скулптор. И като човек, който създава красота в непрекъснато единоборство и преодоляване на материята, му се е сторило важно книгата да тежи. Така, както физическото присъствие на чука и длетото придават увереност на ръката му, за да намери най-изящната форма.
Но нека не ви подвеждам. Поезията на Дойков наистина е доста чепата по форма и не разчита на звучни рими. Стихът се движи по потока на съзнанието и много често накъсва и прескача, като прединфарктна електрокардиограма. Да, скулпторът пише модерно, стилът му е изчистен, липсва всякаква вербална натруфеност и е по-скоро минималистичен, дори на места твърде лаконичен. Но това не го прави по-малко изразителен:
„ръката
вечно подменя
подписа ми“
Както виждате, дори препинателните знаци са се сторили излишни и просто са изсечени. Цялата книга носи безконтролен стремеж към свобода, който се подчертава и на формално текстово ниво с неистова омраза към запетаите и точките и безмилостно презрение към пунктуацията въобще. Пълна деструкция на всякакви ограничения и норми, един своеобразен правописно-пунктуационен бунт, който извежда фразата на следващо ниво за прочит, изключително близък до състоянието на транс и включване в потока на съзнанието.
Стихът му не е застинал или пък тромав. Напротив, той притежава много силен вътрешен ритъм, фразата му направо препуска, чете се леко и увлича, като гоненица:
„Липсва ми парфюмът ти по възглавницата и косите ти разпилени ми липсват
Това че оставихме света със всичките му грижи за двайсет минути лично на самия Бог
Не беше просто съвпадение очите ни да са сини и тихият следобед в който
небесата в твоите се отпуснаха върху моретата на моите“.
Суровата, като изсечена в камъка фраза на Русен Дойков, ме привлече веднага. Тя просто се натрапва. Усетих я, като категорична декларация за отказ от всякакво флинтифлюжено интелектуалнечене или блудкав флирт с читателя. Неща, които са модерни сега и зад които умело се прикрива липсата на идея и талант за поезията. Тук нещата са съвсем различни.
Умишлено нешлайфаната му, натурално „грапава“ фраза, сякаш откъсва конкретното емоционално състояние от потока на съзнанието, обективира го чрез думите и му дава самостоятелен живот върху белия лист. По един рядко срещан начин, той успява да изгради своя поетичен свят от тези „късове“ извън битността на материалното. Строфите му отхапват и свръхконцентрират преживявания, впечатления и емоционални състояния.
В тази поезия обективно-материалното не присъства. Тук ще откриете една Вселена, която е съставена от върхове на чувствата, сетивни мигове, материализирани в думи и изчистени от „шума“ на разума и материалното битие. Емоционалното изживяване е със сто процентна чистота. Казано по-сложно, авторът успява да извлече есенцията от бурите, които бушуват в душата му, но в същото време хваща и онзи едва доловим пулс на човешката чувствителност, когато безвремието е най-силно в тишината на душата му.
Размахът на строфата в тази поетична книга също е впечатляващ. Дойков умее да „заснеме“ мига в хайку стил буквално с три думи. В същото време, може да се разгърне до многостишието на сонета и разточителността на белия стих. И винаги фразата му остава рязка, запазва привидно грубоватия си ритъм, истински открита е във всичките си форми, нито веднъж не си позволява да фалшиви или игриво и инфантилно да интелектуалничи или лицемерно да ухажва читателя. Честният и директен изказ ме привлече веднага. Защото събира дихотомни същности, сурова, като изсечена в камък фраза, с която изразява от най-фините до най-дълбоките човешки състояния.
„Достатъчно носталгия“ е първата поетична книга на Русен Дойков. Но в този дебют не се открива нищо дебютно. Поезията в тази книга не се лута, тя е уверена в онова, което заявява, твърда и категорична в изказа си, не се колебае нито в смисъла, нито в посоката си. Няма да откриете несигурността на първите стъпки, липсва и инфантилността на първоначалния опит. И най-важното, тук няма абсолютно никаква суета, особено присъща на поетичния дебют. На този автор просто не му пука. Той е напълно завършен в отношението си към света, приема себе си такъв, какъвто е и го прави с такава увереност и талант, че удря читателите си право в лицето с поетичната си реалност, каквато той я вижда. Тук усещам нещо познато, което ми напомня на дръзките американски поети от 50-70 години на 20 век, които смело и безразсъдно свалиха маската на онзи свят. И останаха в литературата не само заради това, че се осмелиха, а защото имаха талант и уникален усет за нещата. При Русен Дойков виждам същото.
Бих нарекъл работата му „поезия на състоянията“ или „поезия на късовете“. Защото стихосбирката, макар и значително да държи и да обръща сериозно внимание на формалната страна и визуализирането на текста (Дойков често елиминира пунктоацията, като нещо ненужно и създаващо пречка за творческата му свобода, част от стиховете са специално форматирани, като например:
„Мислите за теб са осите хванати в бутилка от кола забравена на слънце
(Всички тези къде си сега с кого и имах ли някакъв шанс изобщо и дали ако бях казал
и направил това дето не бих могъл да кажа и направя или ако не бях приел двете ти условия
щеше ли всичко да започне и ако не бях те гледал в очите когато те любих щеше ли да свърши
всичко щях ли да искам да продължи ако не бях и добре разбирам политиката ти на плавно
отдалечаване и неусетно охладняване чак до втрисане и защо дойде изобщо )
Всички тези ципокрили сега жужат тук вътре
могат да излетят нагоре през отвореното гърло
на бутилките от кола капачките са еднократни
но слизат все по надолу към дъното
където засъхнала тъмната сладост
на спомена за теб привлича
но ги оставя гладни
и когато умрат
от изтощение
едва тогава
ще заспя“,
всъщност не преследва определена формална структура, а подрежда емоции, настроения, състояния и реакции, за които кратко да кажем: „Това е животът“.
Дойков грабва или по-скоро верен на скулптурния си навик, изсича от потока на съзнанието късове емоционални състояния, по които можем спокойно да подредим една „биография на състоянията“. Затова можем само най-общо да определим, че поетичната му интерпретация се върти около глобалните теми за любовта и тежкия й конфликт с прозата на ежедневието, раздялата, емоционалната празнота или пък противоположното състояние на емоционална експлозия.
„Стъклено-прозрачно-гладка самотата
толкова е отвътре
и никога отвън
Буркан-капан
за нелетящи насекоми“
Тук можем да оценим въздействието на стилистичната фигура „Буркан-капан“ и като цяло сме наясно с вложения подтекст.
„Ти никак не помисли за малката мушица,
когато наля млякото в кафето.
За усилието, с което опитва да постигне отделеност
на черните от белите молекули,
опровержение на цялата термодинамика,
на вечният стремеж към абсолютната нула.
Което е и усилието въобще да се живее,
ако допуснем, че е нужно усилие за това.
Махове с крилца до изнемога с увеличение
на общата ентропия като краен резултат.
Меланж.
И никак не заплака за малката мушица,
когато с естествено леко движение на китката
изсипа чашата в мивката,
понеже в нея се е удавила муха.“
В този текст обаче ще трябва да гадаем в какво точно се състои „опровержението на цялата термодинамика“ и по какъв начин това поражда желание да се живее, особено у малката мушица.
Дойков обича тази игра на смислите и често в книгата отправя подобни провокации. От тази гледна точка поезията му не е лесна за прочит, тя се нуждае от разгадаване:
„каша
маша
кашалот
кашон
съм
в
търбуха
на
йон“
Как трябва да подходим тук? На визуално и ритмично ниво усещаме скороговорката, но такава ли е целта на автора, да играем детска игра? По-скоро трябва да се насочим по вложения скрит библейски цитат, но пък каша, кашон и търбух никак не звучат по канона. Давам тази хайку- строфа като пример, защото тя е показателна как Дойков обича да играе със смислите, в рамките на по-малко от десет думи умее да ги сблъска, да изгради вероятна теза за прочита и мигновено да я разбие на парчета, с един удар на следващата дума, точно както се сече камъка в скулпутрата. Този похват е много характерен за начина, по който Дойков пише. И по който заявява на читателите си, че не винаги е нужно да се търси конкретен закодиран „велик“ смисъл. Понякога трябва просто да се насладиш на ритъма на фразата, на нейната музикалност и на емоционалното състояние, което текстът носи. Това вероятно можем да изведем и като трайна характеристика на писането на Дойков, често емоцията и преживяването на психологическо, текстово и слухово ниво доминират над смисъла във философския план. Както вече казах, това е „поезия на състоянията“.
……………..
Какво е искал да каже Русен Дойков няма да се опитвам да тълкувам. Това си е между него и Вас, читателите. Но мога със сиргуност да кажа следното, купете си тази книга. Прочетете я. В нея ще откриете много неща, които лично сте преживели, но не сте успели така добре да нарисувате с думи и усещания. Поне с мен беше така. И си заслужава. Всяка една строфа.
