Йордан Костурков е български белетрист, есеист, преводач и университетски преподавател по английска и американска литература. Автор е на книги с литературоведски изследвания, студии, статии, очерци, романи, разкази и новели. Доктор по филология.
Йордан Костурков е автор на десетина книги проза – от „Малка е Троя” (1982) до „Тайният живот на великите английски писатели” и „Новини от миналия век” (2006). Има многобройни публикации, преводач е на десетки романи от големите творци на английската и американската литература – Лорънс Стърн, Гор Видал, Мюриъл Спарк, Норман Мейлър, Джером Джером и много други. Най-новата му книга е романът „Лятна история“. Тази книга е и повод за нашия разговор с автора.
Раздвоението на сърцето. То съпътства разказвача в романа „Лятна история“. Как понася сърцето обаче това раздвоение и възможно ли е да му удържи за дълго?
Владимир Янев описа героя на романа като неприятен човек – и това ме зарадва. Зарадва ме, че героят ми има потенциал и сила да предизвиква реакции. На мен той ми е по-скоро симпатичен, наблюдавам го малко отстрани. Сигурен съм, че читателите ще го приемат по най-различен начин – у него има нещо, което той не скрива, но което го има у всеки от нас, а го крием и не го признаваме. И то е точно в сърцето му, не в разсъдъка. Той като всеки от нас живее този живот (класическите философи материалисти като Фойербах дефинираха смисъла на живота като нещо, кое то трябва да се изживее) и колкото и да се опитва да го подреди, това не е възможно, животът вероятно е по-силен. Но ние – къде повече, къде по-малко правим опити да се борим с него. Атанас ще се появи може би и в някой друг мой романи тогава ще знаем още нещо за неговото сърце.
„Бяха минали години, а годините минават и никога не да завръщат“ Така завършва романа. Хората обичаме да пазим някаква носталгия по отминали времена, докато сегашното в момента също бързо отлита. Тук и сега.“ Възможно ли е човек да преживява тук и сега, след известно количество натрупани години и преживявания, които няма да се върнат?
Времето в „Лятна история“ по-скоро още не се е случило. Аз съм разказал една история, в която съм събрал в едно лято съдби на доста хора (Е. М. Фостър нарича героите си „хора“, та и аз.) Ако романът е истина, ще можем да проверим всичко. Така че аз съм предложил една възможност. Такива възможности може да ни предлага само изкуството и технологиите никога няма да постигнат този ефект. Може би. Ако го постигнат, няма да има изкуство. Не съществува технологично средство за пътуване по-бързо от романа, например. В половин изречение ще отидете където си искате само за миг. Така и аз съм предложил възможност миналото да се връща, без да използвам техниките на фантастиката, която по своята същност и произход е нравствена сатира. Но аз не съм писател, който съди когото и да било, каквото и да било.
Вие сте преподавател в ПУ „Паисий Хилендарски“, превел сте над 40 романа на английски и американски писатели. Кажете ни кои автори са Ви повлияли най-силно?
В сборниците си с разкази от предишни години много исках да постигна техниката на Селинджър. „Спасителят в ръжта“ е голямата му творба, творба на няколко епохи, но истинското майсторство на Селинджър са разказите му. Аз освен като читател изпитвам удоволствие и да изследвам техниките на писане на авторите. Дори имам такава книга „Как се пише роман“, тя се орди от лекции по творческо писане – лекции, не занимания, както е предвидено, посещавани в един момент от над 200 студенти! Последните ми два романа писах по рецептата на Дикенс, като се върнах и към някои канонически изисквания въведени от английските първомайстори на романа от XVIII век – Хенри Филдинг, Тобайъс Смолет, Лорънс Стърн, не съм посмял да взема нещо от създателя на първия роман – Самюъл Ричардсън.
Кои са любимите писатели на Вашите студенти, споделят ли с Вас? Кои автори вълнуват младежите сега?
Моите студенти четат както всички млади хора днес фентъзи и фантастика, новата постмодерна фантастика, не класическата. За съжаление те не познават новата английска и американска литература. Но. Когато по различен повод (аз не преподавам нова литература) съм успявал да ги заинтригувам с нови автори (края на ХХ и днес) са споделяли колко са впечатлени. Примерно, понеже гледат филми, по повод филма „Мочурища“ с Джеръми Айрънс, Итън Хок и др. откриха романа на Греъм Суифт „Земя от водата“; по повод друг филм – „Скрити белези“ с Антъни Хопкинс, Никол Кидман, Ед Харис, Гари Синиси те се възхитиха на „Човешкото петно“ на последния велик американски романист Филип Рот. До голяма степен това не е по-различно от случващото се с други поколения.
От съвременните английски и американски писатели, кои са тези които всеки е добре да е прочел поне по нещичко от тях?
Много ви е трудно да съставя кратък списък – в България се издават огромен брой английски и американски автори годишно. И все пак има точно толкова на брой (колкото е годишната бройка на издадените книги) „пропуснати автори“. Аз се стремя с редица издатели да направя нещо – така бяха преоткрити Уила Катър, Едит Уортън, два от непревежданите романи на Дикенс… Много са, говорим за около 1500 английски и пак толкова американски писатели, за някои от тях е някак срамно, че ги няма на български. И един парадокс – в една малка съседно балканска държава, независима от едва няколко десетки години, с оспорван език и идентичност, – някои от тях са преведени…
Специализирали сте в университет в САЩ. Колко години сте живели там и защо се върнахте в България?
Моите специализации не са били дългогодишни. Ако бях останал там, това щеше да е в нарушение на законите, а аз не мога да нарушавам закони. Животът ми щеше да е различен. Не че се възхищавам от вече изживения си живот тук. Понякога все пак съжалявам. Идеята за Европейския съюз във варианта, в който аз я разбирам, ужасно ми допадаше, щеше ми се да стане така в целия свят. Един филм от по-новите за Джеймс Бонд „взе“ заглавието си „Само един свят не стига“ от прочутия девиз на испанския крал Филип II Non sufficit orbis (Книга IV, Сатира10 от „Сатирите“ на Ювенал, само отчасти преведени на български ррез 1925 година, където препратката е към Александър Велики), като при Джеймс Бонд това е семеен девиз – а по-скоро случайно съвпадение на имената с викторианския лекар Томас Бонд… Така или иначе, както коментирам в предния си роман „Болка или Немият лебед“ животът на всеки човек завършва с едно огромно разочарование
Пишете ли в момента нова книга и какво да очакваме?
Привършвам един превод, чакам да се реши въпросът с издаването на друг вече преведен от роман, започнал съм работа по няколко романа, нямам представа кой ще завърша. Различни автори пишат за различно време един роман – зависи от житейските обстоятелства, от издателите, от дължината на романа… Моите романи са средни по обем, могат да се прочетат в рамките на една седмица и затова се стремя да не ги пиша повече от 6 месеца, защото според мен се губи целостта на текста. Дори в световната литература тази цялост понякога е нарушена (Даниел Дефо и др.).
Още за автора:
Йордан Костурков завършва английска филология в Софийския университет, специализира в Метрополитан Юниверсити в Лийдс и Университета на Луивил в САЩ. Работи като учител и редактор в издателство „Христо Г. Данов“ в Пловдив. От 1991 година е главен асистент по английска и американска литература в Пловдивския университет.
Член е на Международната асоциация за съвременни езици, на Колегиума на Залцбургския семинар, стипендиант на Комисия „Фулбрайт“, член на Академия „Черноризец Храбър“. Представен е в справочниците „Кой кой е в България“, „Кой кой е в българската култура“ и „Кой кой е по света“.
Член на Съюза на българските писатели, Съюза на преводачите в България, Съюза на учените в България, Дружеството на преводачите в Пловдив, Българската асоциация на преподавателите по английски език, Българското дружество за британски изследвания, Българската асоциация по американистика. Почетен гражданин на Луивил, щата Кентъки, САЩ.
