Въпросите зададе: Живка Аджеларова
В края на изминалата 2021 година на пазара се появи книгата „Акорди“ от автора Георги Връбчев. Изданието представлява сборник от 15 завладяващи разказа, които не само вплитат в сюжетите си редица теми, но и радват читателите със завидно разнообразие от художествени образи, неподправена истинност в описанията на житейски ситуации, и множество поетически метафори, използвани доста умело в прозаичните текстове. Ако към казаното дотук се добави и впечатлението, породено от нетипично конструираните изречения, както и наличието на литературоведски и преводачески казуси, които да послужат за отпорна точка към прелюбопитни разговори между специалисти, може би читателят ще бъде напълно убеден, че книгата заслужава да бъде определена като истинско събитие.
Професията на нотариус се оказва съвсем недостатъчна за хора като Георги Връбчев да демонстрират целия си професионален и творчески потенциал. Той посвещава част от свободното си време на занимания в областта на литературата и музиката. Неведнъж в свои интервюта Връбчев споделя, че освен да пише проза и поезия, умее да свири на барабани и бас китара. Член е на Съюза на българските писатели и автор на книгите „Някъде…там…някъде” (2008), „Заветът на викинга” (2017), “The Legacy Of The Viking” (2017). Носител е на множество международни награди – разказите му „Коледа”, „Стела”, „Песента на глухара” и „Тъгата”, включени в сборника „Акорди“, са отличени в литературни конкурси в Италия и Израел.
С какво град Пловдив привлича един талантлив писател, от кого той е наследил любовта към книгите и музиката и кои са сбъднатите му детски мечти?
Разговаряме с Георги Връбчев.
В сборника Ви „Акорди“ определено правят впечатление разнообразието на темите и симфонията от чувства, които те пораждат у читателя. Кои разкази носят в себе си моменти с автобиографичен аспект и има ли герои, чиито истории разкриват действителни събития от живота на автора си?
Преки автобиографични моменти има само в „Рокендрол”. Съвсем малко. „Оригиналната” ситуация в началната сцена, например, е почти същата, но момчето приема предложението, докато аз го отказвам. В този разказ „моето участие” е съвсем целенасочено, с него казвам „благодаря” на едни от най-веселите години на живота си и на музиката, която съм обичал и още обичам. Иначе имам свое правило – открия ли пряка връзка между мен и написаното – променям го. Искам литературата да си е литература, животът – живот. Това не означава, че в герои, истории, възприятия и гледни точки не присъствам. Напротив. Но това са все филтрирани, преживени, премислени, открити и преоткрити гледни точки, настроения и детайли, от които понякога героите се нуждаят. „Песента на глухара” също носи пряка част от мен. Читателите лесно ще открият, че обожавам природата и се възхищавам на съвършенството ѝ.
Действието в разказа Ви „Абстиненция“ се развива в Пловдив. Много хора споделят, че това е един от любимите им български градове и, както изглежда, Вие не правите изключение. С какво Пловдив Ви привлича и как Ви променя, след като го посетите?
Пловдив е Рим, Барселона и Париж в едно, плюс духът, който прави българските земи вселена от енергия и потенциал. Пловдив е духовната столица на България и не на последно място – в Пловдив са най-голям процент от най-красивите жени на земята – българките. Не е клише, обикалял съм достатъчно, за да го твърдя със сигурност. Обичам Пловдив от дете. Обичам горещите, летни пловдивски привечери, в които прохладата е все още далечен намек. Много мои близки хора живеят там, продължавам поне веднъж в седмицата да ходя в Пловдив, където през целия си живот и до ден днешен, се чувствам у дома си. Дори когато говорим с приятели за пътувания, страни и градове, много често завършваме с – „но Пловдив си е Пловдив”, което според мен обобщава онова неизразимо с думи усещане, което магията на този град носи в себе си.
Действието в голяма част от разказите Ви се развива в Америка, а повечето от героите Ви носят имена от чужд произход. На какво се основава това Ваше предпочитание?
Не е предпочитание. Самите истории „диктуват правилата”. Пиша ги така, както ми хрумват и те идват с подходящите имена. Най-много се забавлявам с разказите без конкретно име на главния герой, защото са по-сложни. Историята трябва да бъде написана така, че в крайна сметка да остави усещането, че през цялото време си го назовавал.
В разказа Ви „Вендета“ се усеща влияние от творчеството на Стивън Кинг (който в друго интервю споменавате в редицата на любимите си автори). Според Вас кои елементи от писането на българските съвременни автори ни дават основание да ги сметнем за по-способни от тези с американски произход?
Способен е обективна категория. Степенуването на думата – субективна категория. В случая и по правило. Литературата и изкуството въобще са въпрос на усещане и светоусещане, вкус и гледна точка, понякога е дори въпрос на настроение, да не говорим колко различни може да са възприятията през различни житейски периоди. Сигурно е, че има български автори, по-„добри” от много създатели на световни бестселъри – като начин на писане, като дълбочина и изграждане на героите, дори и като съдържание на самите истории и се надявам някой ден световният читател да бъде наясно с този факт. В този смисъл автори като Георги Господинов, Здравка Евтимова, Александър Секулов проправят пъртина, която трябва да се превърне в просторен път напред. Колкото до Стивън Кинг – там съм „constant reader” и прилежен ученик.
Има ли човек от семейството Ви, от когото сте наследили таланта и любовта си към писането и музиката?
Дядо ми по бащина линия. Автор е на историята на гр. Айтос – „Айтос през вековете”, както и автор и съавтор на учебници по океански и морски риболов. През ваканциите, които прекарвах в София, при родителите на баща ми, се прокрадвах в една стая, с големина, колкото една трета от апартамента, в която цареше организиран хаос от книги, ръкописи, листове, пишещи машини и каквото друго, свързано с писането, можете да се сетите. Любувах се мълчаливо, за да не ме изгонят. Писалището му беше гигантско, със сигурност повече от три метра – цялото покрито с книги и листове, изписани на ръка или на машина. Дядо ми има незавършена пиеса за остров „Света Анастасия”, която, надявам се, някой ден ще имам време да преработя и завърша. Баба ми пишеше стихове и дълги години беше част от хора на МВР, освен това работеше в „Балкантон”. Гардеробът в детската стая беше претъпкан с плочи – приказки и музика. Лягах с глава до грамофона и слушах с часове.
За какво мечтаехте като дете и кои от тези мечти успяхте да сбъднете?
Мечтаех да пътувам по света. Да посетя градове и места, за които четях в книгите, да срещам и познавам хора от целия свят. Това е най-ранната и най-детската ми мечта, която смятам, че съм сбъднал и то чрез сбъдването на други детско-юношески мечти, свързани с любимата ми група Manowar. Обиколил съм много страни, познавам хора от целия свят – от Канада до Австралия и от Япония до Венецуела, Бразилия, Аржентина, да не говорим за Европа. С някои от тях сме истински приятели и смятам, че ще останем такива за цял живот. Надявам се също да не е „окончателно изпълнена детска мечта” и да мога посетя още много страни, да срещна още повече хубави хора.
