Райна Кацарова
На сцената на Bee Bop Cafe в рамките на фестивала „Пловдив чете“ Владислав Христов и новата му поетична книга „Пойни птици“ се срещнаха със своята публика. Сред тях бяха Йордан Велчев, който преди броени дни бе удостоен с „Орфеев венец“, поетите Ясен Атанасов, Ина Иванова и Преслава Виденова, преводачката Рада Ганкова, културологът и преподавател Цветелина Драганова. Известният журналист Петър Краевски представи автора като пишещ човек с успешно в различни жанрове перо. Сатиричната му рефлексия, според Краевски „прави съвестта му по-будна, а мисълта му – по-ясна и по-изчистена от псевдолитературни похвати, които често наричаме „литературщина“. Водещият цитира последното интервю на Христов за „Литературен вестник“ : „Времето за празни приказки в поезията свърши“.
„Ясна, изчистена, кратка, пълнокръвна и въздействаща“ – това е определението на Петър Краевски за поезията в новата книга на Владислав Христов „Пойни птици“. И още: „Битката е не само с птиците над нас, но и с птиците вътре в нас, битката се води и с „хвърчащите хора“, за които беше писал Валери Петров“.
– „Пойни птици“ започва с цитат от Биньо Иванов: „ Наводнения, земетресения, войни – за всичко сме предупредени.“- посланието е ясно в контекста на книгата, векторът е към противоречивите отношения между човека и природата. Попадали сме на много подобни предупреждения, но защо се спря на такава мисъл именно от Биньо Иванов?
– Биньо е преломен поет. Неговите внушения са толкова директни! Мисля, че заживяхме в едно постбиньово време. Рязко трябва да отместим поглед извън нас и да започнем да виждаме какво се случва въобще в цялостната картинка на света. При мен писането има такава особеност, че се отваря някаква врата за творчество, в която аз трескаво пиша в порядъка на един до два месеца и всичко приключва. Така се отвори тази врата и за „Пойни птици“, но хората, които ме четат, знаят, че този тип писане за природата и въобще писането на „непоезия“ го наричам аз, тоест текстове, които са поезия, но не изглеждат толкова като поезия, а като един свободен разговор между мен и читателя, на някаква разходка в природата. Това писане аз си го отработвам от известно време и то започна от „Комореби“, сега премина в „Пойни птици“ и имам една друга книга, която най-вероятно ще излезе следващата година, казва се „Маслен нос“. Там действието се измества край морето и като една друга стихия, но войната присъства също. Не само войната в Украйна, въобще войната и войните ни, и така, тази трилогия може да се разгледа като един дълъг метатекст.
Връзката си с природата Владислав Христов обясни с това, че е завършил биологични науки – колкото се е занимавал с литература, повече от двадесет години, така е и човек, свързан с природата. Разговорът отново се връща към войната.
– Как да бъдем пишещи хора в такова време и да пишем, без да засягаме войната? Просто е абсурдно. Аз си мисля, че всяка книга с поезия в момента е за войната. Дори да не е спомената пряко, войната е около нас вече, много хора са щастливи, едва ли не, че пряко не сме засегнати. Не, ние сме пряко засегнати и ефектът на щрауса няма да ни спаси. Поезията работи за приключването на войната чрез словото, носещо мир, назовавайки истината.
– Затова ли казваш, че времето за празни приказки изтече?
– Времето за празни приказки, за това колко сме влюбени и кахърни. Времето за писане на „аз колко съм уникален в страданието си“. Не си уникален, колкото и да можеш добре да пишеш. Най-малко сме 2024 година и преди това са писали много по-добре от теб за своите страдания други хора. Това „аз“ писане, описване на действия, натрупване на една камара прилагателни и глаголи, си мисля, че е твърде егоцентрично.
Петър Краевски връща разговора към „Пойни птици”. Хрумката за птичето крило от патрони на корицата е на Владислав, но дизайнерката Василена Георгиева я осъществява и това е третата им съвместна книга. Авторът нарича всичко това щастливо случване за една книга. „Не вярвам, че книгата е математика, книгата е емоция“, категоричен е Владислав.
– Като човек и поет кога се чувстваш мишена?
– Ние всички сме мишени, а пишещият човек е стократно повече мишена. Обикновеният човек, който си има нещата от ежедневието и бита, не се чувства толкова като мишена, но човекът, който съзидава, автоматично е мишена на всички разрушаващи.
Водещият пита има ли шанс поезията да изравни силите, Христов отговаря: „Поезията има шанс на микро ниво, можем да обработваме раните на отделни пациенти, но не и на цялото общество. Тази рана е твръде голяма и разпръсната, и ние работим на малки групи“.
За лабораторията, начина на писане, за квантовата поезия пита още Краевски. Христов отговаря:
– За мен писането на поезия е някакъв вид път, крачки, които правим, човекът в разкрач не може да стои дълго, ходенето е най-важно, и трябва да се пише.
В зародилия се диалог с публиката стана ясно, че писането не се учи на курсове и не е забавление, то е голям товар, и който го е изпитвал на гърба си, никак не му е весело.
– Има ли звук на песен във войната? – въпрос от публиката.
– По-добре да не чуваме нейната песен. Единственият начин да спрем войната е да започнем да говорим истината, да не премълчаваме злото. Да заемем страната на доброто, не на агресора, това е напълно достатъчно като начало.
„Пойни птици“ ще остане знакова и важна за българската литература книга. Представянето ѝ ще бъде записано в летописа на „Пловдив чете“ като преломно, не само за поезията събитие, породило у присъстващите много въпроси и теми за размисъл. През цялото време си мислех, ако словото е мишена и крилете на ангелите и птиците в нас са от куршуми, то поетите са на ход.
Но нека помислим върху още нещо, казано от Владислав Христов: “Човек, който пише стихотворения не е поет – той пише стихотворения. Поет можеш да бъдеш, когато си оцелял от собственото си писане и затова идва време, ако има някой нещо да казва, да го казва. Поезията е нещо много чисто и всичко, което й се хвърля като кал, е петно върху нея. Не причинявайте това на поезията! Ако не ви е дадено да бъдете поети, занимавайте се с нещо друго!“
Снимки: Ванеса Попова
