Интервю на Славена Шекерлетова
Христина Мирчева е журналист, преподавател, библиотекар, преводач и артмениджър. От 1991г. е съосновател и редактор на издание за типология на комиксите „Диаскоп комикс“. Автор на книгите с поезия „Минава нощ, минава ден“, 2012, „Ускорени пейзажи“, 2015, „Бялата сянка“, 2017.
През 2020-а година излиза от печат най-новата поетическа книга „Риф”. За нея писателката пише, че това е книга за подмолите. „Това са онези завладяващи сетивата рифове, които ни мамят да навлизаме все по-навътре в потайностите, за да ги разгадаем, рискувайки никога да не се завърнем. Стигаме до някое подземно море и оставаме там завинаги. Има социални, има и политически ронливи пясъци, пред тях сме безпомощни като пред природни бедствия. Все пак най-опасната невидима скала е в сърцето и това е самоизмамата”.
Първата Ви стихосбирка излиза през 2012-та година. „Риф“ – най-новата Ви идва почти 10 години след нея. Това не е малко време. Как се отразява такова почти десетилетие на поезията?
Преди да започна да пиша, рисувах. Мечтаех да стана художник, да имам способността да предавам магията на цветовете, усещането ми за тях. На пет години, тогава живеехме във Видин в панелен блок близо да река Дунав на осмия, последен етаж, нарисувах първата си осъзната и запомнена от мен скица – възрастни съседи на пейка пред входа. Много се гордеех с нея. Едва 10 години по-късно, вече в Хасково, написах стихотворение, какво е било, нямам представа. Оттогава започнах тромаво да пиша, повече поетична проза – обичах да разказвам в стихове, измислях странни герои, първият и единствен читател на тези скалъпени истории беше моята майка Мария. По това време в училище спечелих аплодисменти за есе на произволна тема. Бях си избрала Пеещите фонтани в Пловдив – най-красивата цветна атракция в града, където мечтаех да живея. Продължих да пиша в различни жанрове, записвах се в кръжоци по литература, публикувах единични и цикли стихотворения, четях пред публика в този и онзи град, пътувах много, работех като журналист, преводач в археологически музей и библиотекар… Но в един момент писането престана да ме вълнува, надделя влечението ми към изобразителното изкуство и започнах работа като галерист. До 2012 г., когато издадох и първата си книга. Късно узряване, нали? Но защо се връщам толкова назад? Защото не са само тези 10 години от първата до четвъртата книга. Въпрос на дълги години натрупване, опит, умения, спомени, чувства и т.н. Ако успееш да ги овладееш и да ги погледнеш отстани, все едно това не си вече ти, тогава може би има шанс да напишеш нещо, което някой случаен читател ще запомни. Но ако трябва кратко да отговоря на въпроса как се отразява, бих казала – добре, много добре се отразява. Дано и четящите го усещат по същия начин.
Едно от стихотворенията в книгата „Риф“ носи името „Не се отказвай от шуртящите струи на детството“. Пазите ли Вашите, в какви моменти им се отдавате?
Интимната структура на човека е проста – детето, родителите, родната къща, любимите играчки и ландшафти. Това са изворите на душата. Паметта е азът. Затова ги пазя донякъде. Например какво се опитвам да запазя? Уроците, които са ми преподали моите родители и моите най-добри учители. Един от тях е да не се поддавам на отчаянието. Отчаянието и унинието са опасни съседи. Разбира се, не съм вече онзи глуповат оптимист, какъвто почти винаги съм била, но ме крепи мисълта, че това тук не е краят, както и любопитството какво предстои. Преди години пътувах в едно купе с възрастен господин. Личеше си, че е ерудит, всяка от думите му убедително тежеше на място. Разгоря се спор между него и един от пътниците. Нещата наистина се нажежиха, но аз запомних, сякаш ей сега е било, когато той извика: „Ще бъдете свидетели на интересни събития.“ Годината беше 1989-та.
Истината е, че не съм носталгик, предпочитам настоящето и бъдещето. Не искам да роня сълзи за отминали събития, нито да бъда злопаметна. Да, иска ми се да разбера какво се е криело зад това или онова събитие, защо нещата са се случвало по този, а не по друг начин, но къде са хората, които да ми разкрият загадките и ако са живи, дали наистина ще го направят? Затова и „шуртящите струи“… Благодарна съм за всичко.
„Хипнагогия“ се нарича една част от стихосбирката. Това е състоянието между сън и будност. Според някои творци са го използвали за вдъхновение. Какво Вас вдъхнови за тази за създаването на книгата „Риф“?
Така наречените „сънища“ започнах да пиша в студентските си години. Известно е, че често в съня се раждат важни идеи. Важна подсъзнателна дейност има и в състоянието между сън и бодърстване. От глъбините изплуват неочаквани и непознати създания. Към свръхестествените, научно трудно обясними способности на духа, се отнасят и пророческите сънища. Бях впечатлена от последните творби на Врубел „Шестокрилият серафим” и „Видението на св. пророк Иезекиил”. Те са автобиографични – до ослепелия художник с пръсти леки като сън се докосва Серафимът, за да му даде нови очи. Врубел е имал драма, че не е могъл да изпълни мисията, за която се е чувствал призван – орловият летеж е бил спиран от земния прах на ежедневната проза. Та навремето бях натрупала няколко папки. Пишех всеки ден и ги споделях с читателите си, знаете, всеки си има фенове. Но какви сънища бяха отразени в моите чернови? Чисто и просто странни приумици и внезапни хрумвания, които ме осеняваха и трябваше да бъдат записвани. Почти винаги бях и пряк участник в сюрреалистичните истории, все истории по неясно време и в мъгливо пространство. Искам да кажа, Хипнагогия не е от вчера при мен. Онези текстове ги няма, слава Богу, хубаво е човек от време на време да се разделя с неща, които само си въобразява, че са безценни. От доста време е модерно да се пишат сънища. Нека. Въпросът е кой какво казва с т.н. сънища. При мен е начин да разкажа нещо, което е абсурдно или извънмерно, разтърсващо и мълниеносно, и не би могло да се вмести в сюжет. Звучи просто, но в редки случай се получава, ако не шлифован бисер, то поне сравнително добре издялан камък.
Редактор на стихосбирката е Аксиния Михайлова – първата българска, печелила френската награда за литература „Гийом Аполинер“. През 2020 тя получи и националната награда за литература на Франция „Макс Жакоб“. Преди всичко споменаваме чудесен човек и прекрасен автор. Предполагам вие сте я избрали за редактор, какво ви даде това взаимодействие и работата с нея?
Не, не съм я избрала аз. Избра я Божана Апостолова. На 11.11.2019 изпратих на г-жа Апостолова ръкописа на „Риф“ и тя веднага го препратила на Аксиния. Аксиния ми се обади по телефона: Така и така, оказва се, че ще бъда твой редактор. Тя имаше условие, за да работим заедно. Ето какво. Ръкописът беше в две части – поезия и кратка проза. Но Аксиния не виждаше нещата по този начин. Ако ще е стихосбирка, нека са само стихотворения. Не съм ревнива към идеите си, по-интересно е за мен да видя и друга страна на нещата. Нали затова е редакторът, доверявам се на професионалиста, който Аксиния несъмнено е. Последва забързана кореспонденция, пазя всяко писмо, и ето, плод на усилията от двете страни е книгата. Благодарна съм й за всичко, както и на останалите, замесени в направата – Божана Апостолова, Румен Жеков, Станислава Станоева, Гергана Гергиева. Всеки един от тях е много важен. Сядаш сам в тъмното или в светлото, фантазираш, пишеш… Но ако искаш да създадеш книга, о, тук вече не е никак лесно.
Впрочем с Аксиния Михайлова се запознахме на нейно литературно четене в Петното, ако не се лъжа през април 2016 г. Не всеки автор е и интересен събеседник, но тя е. Разказа прелюбопитни неща от кухнята за наградата „Гийом Аполинер“ и как се е случило всичко. Умее да чете вълнуващо собствената си поезия, присъщо за малцина поети. После си направихме много хубава снимка. Направи ни я Мая, която вече не е след нас.
Благодаря на Аксиния и за топлите и силни думи, казани за мен по време на интервюто ми с Кармен Манукян в „Нощен Хоризонт“ на 14 май 2021 г.
Вие сте съосновател и редактор на „Диаскоп“, какво ви мотивира да продължавате тази, ако мога да кажа кауза, свързана с комикс изкуството, но не само, защото в онлайн платформата може да прочетем и интересни статии, свързани с културата, литературата…?
Искам да уточня, че у нас това изкуство се е наричало първоначално романи в картини, по-късно разкази в картини. Но и тези определения, както и названието комикс, са жанрове. В чужбина днес се наричат предимно графични романи, комикси, рисувана лента или облак – от думите, които произнасят рисуваните герои. Както се вижда, деветото изкуство обединява моите наклонности към литература и изобразително изкуство. Ето защо от средата на 80-те г. започнах да помагам с каквото мога за популяризирането у нас на образната писменост. Деветото изкуство е многолико и от тук естествено е да се сравняват и изследват участващите в синтеза. Повечето от авторите познавам лично, с други се запознавам в процеса на работа. Познай себе си чрез другите за мен е по-добрият начин от само познай себе си. Какво ме мотивира? На тази тема има много какво да се говори, но да кажем, че работата ми в ма́герницата на вестникоправството е начин да се поизтупаме взаимно от битовия прах.
