Георги Господинов: “Давайте си време за съзерцание. То е абсолютен лукс. Това е време за натрупване на памет.”

„Пловдивската следа“ в романа „Времеубежище“ и защо за автора, бъдещето е като следобед в центъра на Пловдив

Автор: Райна Кацарова

В топлата есенна вечер лятно кино „Орфей“ се превръща в убежище на времето. Синьото на седалките, небето, кориците на книгите в ръцете на прииждащите почитатели. Музиката от старите филми „Фан Фан лалето“ и „Зоро“ се носи ненатрапчиво. Най-важният човек на вечерта, писателят Георги Господинов, се появява облечен със синя риза и носи в ръка небрежно-елегантно сако и синя шапка тип борсалино. Заема мястото си на сцената, заедно с литературния критик, пловдивчанина Борис Минков. Представя ги издателят Манол Пейков и разказва за това, как преди 161 дни, когато романът „Времеубежище“официално е издаден, само за три дни, на сайта на „Жанет 45“ са направени над 500 поръчки. Георги Господинов допълва, че пази списъка на поръчалите си в първите часове. Разговорът между автора и познавача на литературата Борис Минков тръгва леко, непринудено, интересно и с чувство за хумор. Разбираме, че “Времеубежище” е утопичен роман – послание. Роман, който носи литературно – меланхолично усещане, че никъде не сме си у дома. Роман, който задава въпроса „Защо тъкмо днес хората забравят толкова, след като продължителността на живота така се е увеличила?“

Срокът на годност е намалял, обаче – вметва Георги Господинов. После споделя, че книгата е само наполовина на писателя, другата част е на този, който я чете. Тогава се получава едно цяло. Разказва за вината, която чувства, когато претендира, че е романист. А всъщност е поет, който контрабандира поезия в романите си. Така от епитафията “От жената съчинен е трубадура. Мога пак да го повторя – тя е съчинила съчинителя”, подписана като Гаустин от Арл през 13-ти век, тръгва героят Гаустин . От “Черешата на един народ” минава през “И други истории”, като разказ и като алтер-его връзка във “Физика на тъгата”. Прототип на героя е момче, което иска да живее в 30-е години на 20-и век и продава на Георги Господинов два кибрита и една кутия цигари „Томасян“ от 1937 година. Това е „пловдивската връзка“. Цигарите „Томасян“ с острия си лют вкус, едновремешните пловдивски цигари. “Времеубежище” е за страха от забравянето, написан е с усещането за дефицит на бъдеще. Усещането, че нещо занапред ни е отказано. В същото това време, той е и за демоните на миналото. За това, че живеем по-бързо и помним по-кратко. Съветът на Георги Господинов към присъстващите: “Давайте си време за блеене и съзерцание. Това е абсолютен лукс. Това е време на натрупване на памет.”

Едно момиче от публиката пита каква е визията на автора за бъдещето.
“Това, което си представям, като бъдеще е много просто. Представете си, има го това лятно кино след 30 години, тук. Има едно четене. Аз съм побелял вече, вие също сте тук. След това излизаме да пием бира навън. Топло е. Спокойно е. Няма никакви катаклизми. Хората са без маски, няма войни. Някакви старци си стоят на пейките, там до фонтаните на копчетата, както си стоят всеки ден. Това е бъдещето. Не искам то да ме изненадва, а да бъде нормално. Следобедно, хубаво и всекидневно. Това е за мен бъдещето.“

След това, Георги Господинов повече от час подписва книги и разговаря с всеки. Ще ви разкрия какво си казахме и ние.
-Имам поръчение от сина ми да ви попитам “с много ирония”, както каза той, страхувате ли се, че може да бъдете чипиран с ваксината срещу Сovid19?
-Не. Не. С много сериозност отговарям, не, не се страхувам.
Другият въпрос е от дъщеря ми. В сърцето си имаме две извивки, които се наричат “уши”. Те го предпазват да не колабира. Кои са “ушите”, които ви предпазват да не колабирате в живота?
-А, ще го запомня! Наивност и любопитство. И все пак човечност, колкото може. Това е.

Георги Господинов ми подава разписаната книга и се обръща към чудесните доброволци на Пловдив чете:
– Хайде, да се снимаме всички.

Статията е публикувана ТУК