Въпросите зададе:
Живка Аджеларова
Точно както по време на детски празник, от посока Цар Симеоновата градина се носеше детска глъч. С приближаването си до Пеещите фонтани, човек вече можеше да забележи групата щастливи деца, разположили се удобно на меко шарено килимче и заобиколени от куп цветни балони. Всеки малчуган се беше заел с отговорната задача да си направи лавров венец, като използва хартия, лепило и – най-вече – въображението си.
Сред множеството детски усмивки веднага се забелязваше и тази на специалната гостенка на събитието „Лятна читалня на открито в Пловдив“ – Зорница Христова, преводач от английски език, журналист и автор на детски книги, създател на любимото на стотици деца и техните родители издателство „Точица“.
По време на специализацията Ви в Оксфорд, със сигурност сте забелязали и черти от характера на англичаните, за които не сте подозирали, че съществуват. В каква ситуация ги разкрихте и по какво мислите, че си приличат с нас, българите?
Всъщност, повече прилики открих в Лийдс, по време на поредната специализация в края на следването ми. Тогава, провинциална Англия много ми заприлича на провинциална Добруджа, където съм отраснала, заради спокойствието и непосредствената близост, които се долавяха. Бях по-скоро изненадана от усещането за класово общество, което ми се струваше голяма отживелица. Всъщност, човек очаква, че представите, придобити от литературата, може да са неверни, пък една част го изненадват с това, че съществуват реално в истинския свят.
Кога решихте да станете автор на детска литература?
Не съм решавала пряко, много се притеснявах да бъда автор, исках да си бъда преводач и се срамувах от това, да сложа името си под нещо. В същото, време имах дете в първи клас и много исках да издадем книги по конкретни теми, които на мен ми се струваха важни. Искахме първо да направим една игра, която да е записана на приказки. Видях идеята в „Граматика на фантазията“ на Джани Родари и много ми хареса. Играхме я в продължение на една година с дъщеря ми и така решихме да я тиражираме. Но мен ме беше срам да си сложа името, затова и не го сложих. Играта пък се хареса много, изчерпа се и пуснахме втори тираж, от което малко по малко се осмелих да направя и книга, но тя вече нямаше как да бъде анонимна, въпреки че ми се искаше. Просто желаех да правя книги, чиято цел е ясна и за публиката, но с голям срам се подписвах като автор. Дори мъжът ми казваше, че трябва да поема отговорност, че не мога да го оставя, като сираче, да ходи по света и затова трябва да си напиша името. Но това дали ще ми пише името или не, е последното, което ме интересува, макар че няма как да мине без него. Пък игрите на псевдоними ми се струват малко детински, въпреки че съм ги играла.
Най-важното за мен е да се появяват книги по теми, които не са били засегнати досега. Например за изкуството да говориш убедително, защото често се случва да учим децата на литературни или граматични хватки, а не им казваме защо им е нужно. А това, което учим, като отговор на литературен въпрос, има своите корени в най-елементарното изкуство – да разговаряш така, че другият да разбере какво искаш да му кажеш и, евентуално, да те послуша.
А как решихте да създадете издателство „Точица“?
Даде ми кураж нашата съдружничка Валя Бояджиева, при която ходех на частни уроци по френски. Докато си говорехме, за да упражнявам езика, аз ѝ казах, че от десет години мечтая да имам издателство, но сигурно никога няма да се осмеля.
Работила съм в издателство дълго време и все си мислех за това, колко би било прекрасно да можеш сам да направиш книга от началото до края, да вземеш от печатницата тялото ѝ, което да държиш в ръцете си или да го дадеш на някого и така да виждаш резултата от труда си. Но все се притеснявах, че може да направя някаква грешка, която да ми коства много. А Валя беше тази, която ми вдъхна смелост, в последствие стана наш съдружник, само за да ми помогне да преодолея страха си и затова съм ѝ безкрайно благодарна.
В издателската работа най-много ми харесва това, че накрая имаш нещо, което държиш в ръцете си. Една невероятна магия е да виждаш как пристигат илюстрации по текст, който си подал на художника, след това да отидеш в печатница, където пред очите ти наливат мастилото и книгата става готова, а по-късно да участваш в панаир и някое дете да си я купи от теб. Това е работа, при която хем следваш интереса към литературата и словото, хем в същото време го усещаш, като част от живота си.
Няколко пъти споменахте, че сте се страхували и при авторството, и след това, при издателството. Какво е предизвиквало този страх?
Аз съм расла с усещането, че това е някаква извънземна магия. В Толбухин, навремето, представата ни за хората, които правят книгите, беше сякаш идват от друг свят. Родителите ни имаха огромни прекрасни библиотеки, но аз не познавах нито един жив човек, създаващ книга. Например при вида на „Библиотека Световна класика“ със стройните черни корици, с автори като Толстой и Юго, с преводачи от огромна величина, идеята, че мога да бъда замесена в това нещо, за мен беше абсолютно извънземна.
Когато вече бях със сравнително голям опит като преводач, пак го смятах, като начин да се скриеш в сянката на някого, защото, ако си на корица, някой може да каже, че си направил нещо кичозно и глупаво, а от това се притеснявах много. Освен това, ако сбъркаш някъде, и грешката си остава там с твоето име отгоре, а от това ме беше много страх.
Има ли млади автори във Вашето издателство?
Да. Всъщност най-младите автори дойдоха при нас през 2012 година, когато издадохме сборник с истории, писани от деца – „Тетрадка за приказки“. Струва ми се, че най-младият автор тогава беше на 5 години.
От не чак толкова младите автори може да се отличи Юлия Ронè, която написа книгата „Джулието си търси работа“, описваща нейните собствени патила, след като е завършила университет и се е сблъскала с типичните ситуации за един млад културолог. В книгата се разказва за едно червено слонче-философ, което търси работа, започва с бране на ягоди в Гърция, след това е наето в кол център, а по-късно влиза в ролята на пързалка в детска градина. В момента авторката се занимава с научна работа в Кеймбридж.
Книгите, над които сте работили в съавторство с Ваш колега, са почти точно толкова, колкото са и тези, чийто автор сте само Вие. И все пак кое предпочитате – да работите в екип или да работите сама и защо?
Много обичам да работя в екип, защото имаш усещането за диалог, има кой да ти каже, ако не виждаш нещо важно. Има и кой да ти разкаже за онази част от света, която не познаваш. Много често хората, с които работим в екип, са учени от различни сфери и те допринасят с различна информация, множество източници и гледни точки, което е много интересно. Аз се занимавам по-скоро с литературната част. Работата ми става повод да се запозная със страхотни хора и освен това, да разширявам светогледа си.
Сега, за последната ни книга, „Един ден в музея“, Тодор Петрев, ми разшири безкрайно много представата за нашата задача. Първоначално си представях, че трябва да преведем на детски език всичко в музея, познато вече на възрастните, но той ме запозна с неща, за които дори не подозирах, че съществуват, както и с доста различни гледни точки.
Смятате ли, че книга за деца е в състояние да промени възрастен човек и той да погледне на живота по друг начин?
Не виждам защо не. Дори е много вероятно да го направи, тъй като детските книги задават основните ключове, през които четем света, оформят се вкуса и основните ценности. Така, че ако човек иска да промени нещо у себе си на базисно ниво, много често се връща тъкмо към детството. А една добре написана детска книга според мен би могла да промени базисните настройки.
Снимки: Ванеса Попова
