Костадин Каравасилев
Не зная дали беше просто съвпадение, че срещата с психоложката Калина Йорданова, автор на книгата “Въпросът за смъртта за деца и родители”, част от проект на фондация “Кожа – платформа за психично здраве” (накратно фондация “Кожа”), беше в Пловдив сред римските мозайки в културен център “Тракарт” – място, в което отчетливо се преплитат минало и настояще. В атмосферата на това пространство разговаряхме за това, как без думи, могат да се предават травми между старите и новите поколения.

Нека ви разкажа малко повече за Калина Йорданова. След като завършва бакалавърска степен по психология и магистратура по клинична психология в Софийския университет, тя прави докторантура по психоанализа и антропология в Лондонския университетски колеж (UCL). Дисертацията ѝ е свързана с пренасянето на травматичния опит през поколенията и понастоящем работи като психотерапевт. Консултира деца, изгубили близки и техните семейства. Тя сподели, че терапевтичното пространство е полезно, тъй като предлага подкрепа за справяне със загубата от трети човек, който не е засегнат от това събитие, а също така предоставя и среда, в която и детето, и родителят са защитени. Както Калина Йорданова уточни, често децата се чувстват виновни, когато питат по теми, които причиняват страдание на възрастния, грижещ се за тях. Поради тази причина, малчуганите спират да задават въпроси, а мълчанието около травмата остава и си пробива път в живота на хората по много различни начини. Може да избие по тялото като болки, да се пресели в сънищата, да стане част от причините за определени поведения, като агресия у децата. Това сподели д-р Калина Йорданова, като част от своята практика.

Но как децата разбират за тези неща, които са извън езика? Разбират, защото те витаят в атмосферата около тях. Било то, като останал образ от дочут разговор, нещо видяно в медиите или откъс от филм, на който някой близък реагира по особен начин – например рязко изключва телевизора. Травматичните спомени, изтласкани от пространството на езика, уточни Калина Йорданова, често се прокрадват в спонтанни реакции, които трудно могат да бъдат контролирани, но децата ги забелязват и на тяхна база изграждат представи относно това какво може да се е случило. Тези представи често пъти се оказват много близки до реалността. Например, Калина Йорданова сподели за случай от изследването за докторската си дисертация, което е правила в Сараево. Момче на 13 години, чийто баща е бил изтезаван по време на войната в Босна и Херцеговина, има болки в ставите, подобни на тези на бащата, както сънища, в които баща му е затворен в подземие, макар тази част от биографията на родителя му да му е неизвестна.

За да се разсее тази атмосфера и да се избегне предаването на травми между поколенията, Калина Йорданова изтъкна, че е важно да се артикулират преживяванията, за да може травмата да олекне и всички членове на семейството да говорят по-спокойно по темата. Тя даде пример с едно четиригодишно момиченце и семейството ѝ, които дошли в кабинета, защото детето изпитвало тревога. Оказало се, че момиченцето има много въпроси относно дядо си, който е починал преди няколко месеца, но на него не му било обяснено какво се е случило. След като му обяснили и след време го завели до гроба на дядото, където то оставило от любимите му бисквити, детето се успокоило.

Затова Калина Йорданова отбеляза, че е важно да се изгради история около травмиращото събитие, за да може то да бъде разграничено от останалите случки в живота на даден човек. Тя сподели, че фондация “Кожа” ще продължи да издава книжки, в които се разказват истории около житейски преживявания, като например развода и психичната болест в семейството, които обикновено остават тихо витаещи в атмосферата на българските семейства, училища и други по-широко достъпни пространства. Ако Пловдив, мозайките в културен център “Тракарт”, а и останалите прекрасни места в града, нямаха история, те трудно биха били разграничени от общата атмосфера на мястото. Щяха да се нещо различно, една амалгама от образи, които напомнят за нещо отминало, което обаче е неясно. Подобно е и с травматичните преживявания на хората, които се появяват, като останки от миналото в настоящето в опит да разпукат мълчанието, което ги обвива.

Снимки: Ванеса Попова, Костадин Каравасилев