Лили Йовнова: Винаги ще бъда в поезията, дори да спра да пиша

Славена Шекерлетова

Лилия Йовнова е само на 22, а вече има 2 стихосбирки зад себе си. Редакторът на “Кураж, сърце” Марин Бодаков с няколко думи обхваща в цялост най-важното за Лили – това, че е умна, пряма и изискана и „надраснала всичко, което ние, бащите – както в живота, така и в литературата – бихме могли да ѝ причиним. Отдавна не съм се радвал така на независим млад човек, който от смазващите си думи прави лековити истини“. Георги Господинов пише на корицата на „Кураж, сърце“, че само в една възраст човек говори така директно на сърцето и откъм сърцето. „И когато в това има талант и болезненост, откритост и дълбочина, вълнение, което не се страхува да е вълнение, можем само тайно да пожелаем – кураж, Лили Йовнова! Продължавай да изговаряш „нещата, за които не говорим“ и да слушаш „как сърцата къркорят“.“


Всичко това се усеща много ясно, когато се прочетат нейните стихотворения. Тази нейна прямота и автентичност, която съдържа едновременно нежност и сила. Тази смелост да застанеш пред себе си и другите такъв, какъвто си. Един вид честност, която някои хора имат все повече нужда да срещат, а други се страхуват от нея. И така, говорим си с Лилия Йовнова по повод новата ѝ книга „Кураж, сърце“

Преди три години се появи първата ти стихосбирка “Моментът преди порастване”. Ето, сега вече имаме и втората “Кураж, сърце”. Продължава ли този момент преди порастването, какво много важно се случи, преживя, осмисли, осъзна или каквото ти решиш, за тези 3 години разлика? 3 години в тази динамична възраст не са малко. (Все пак мога да кажа, че ти си на 22. Първата ти книга се появи, когато беше на 19).

Най-важното е това, че спрях да възприемам порастването като точка, някакво изпитание за прескачане и започнах да осъзнавам, че е един доста дълъг маратон, в който доста често няма да се чувстваш победител. И това е напълно наред. Тези три години бяха безкрайно наситени – с хубави, но и с далеч не толкова хубави неща. Предполагам, че тези години са от огромно значение за всеки човек, така че не бих искала да си придавам излишна важност и да изпадам в конкретики.


Едно от най-любимите ми твои неща е текстът със заглавие “Пусни се”. “… пусни се по течението, отпусни хватката, пусни ръцете… пусни онези мисли да си отидат… пусни си твоята музика, пусни слух, че всичко ще бъде наред и сам му се вържи… отпусни душата си…” Кое ти помага да пускаш всички тези неща, които си изброила и защо е важно за теб това?

Защото съм човек, който има много нездравословната склонност да се рови в стари неща, да рециклира спомени и емоции. И в един момент, осъзнавайки колко ми вреди това, се появи този текст – като някаква лична мантра, напомняне, че има и друг начин, че не е нужно да се вкопчваш във всичко, до което ръцете ти се докосват. Естествено, навикът изисква отучване, но всеки ден – стъпка по стъпка.

Твоето сърце куражлийче ли е? Даваш ли му шанс да се отпусне и да почива или все му се налага да е смело?

Опитвам се да му давам шанс, но досега май все почивката е идвала след пълно прегаряне. Смелостта е добродетел, продължавам да го вярвам, но с времето виждам, че е не по-малко важно да знаеш и кога да отпуснеш гарда, кога демонстрацията на сила не е на всяка цена.


В твоите текстове често споменаваш за честността. За това да бъдеш честен със себе си. Аз добавям и автентичност, също, макар че е малко по-различно. Честността към себе си може да е тежка задача, но пък дава впоследствие някакво спокойствие, даже някакво достойнство, което си е само за пред теб самия. Както и някаква яснота, зрялост и осъзнатост, удовлетворение… Може би и още неща. Не мислиш ли?

Според мен дава най-вече спокойствие и способност да спиш по-спокойно вечер. А и силно вярвам, че това е задължителната първа стъпка, ако искаш да си искрен, коректен и малко по-добър към околните. Самозаблуждението в почти нищо не помага.

От друга страна в едно интервю казваш, че е хубаво да се стремим към искреност, това ти изглежда най-прекият път към всичко. Ти как мислиш, умеем ли да сме искрени, кое ни възпира в това?

Смятам, че не е много честно да се генерализира относно такива неща. Но цялостно, обществено, ми се струва, че честността и искреността се превръщат все повече в поляризиращи качества – или са поощрявани бурно, или са оплювани още по-бурно. Явно е такъв етап.

А как ти се отрази коронавирусната криза като много млад човек и какво ти помогна през този период?

Ужасно ми се отрази чисто психически, макар и дълго да не си го признавах. Помогна ми обичта на близките ми и възможността да бъда с тях, разбира се. Както и заравянето в много учене и работа.

Оставаш ли в поезията, какво да очакваме нататък?

Мисля, че винаги ще съм под някаква форма „в поезията“, дори и да спра да пиша. Но, за да отговоря на въпроса ти – имам идеи за проза, но в този момент просто нямам времето за нещо подобно, дано в някакъв момент успея да впрегна цялата си дисциплина, за да стигна до тази идея.


Книгата е посветена на твоята баба… Разкажи нещо за нея. Аз също имах страхотни баби, които много обичах, но те отдавна не са между живите. И много ми липсват.

Това е едва второто ми лято, в което сме без нея, което все още е напълно неестествено. Спомням си това как сме ходели двете на море – без родители, без сестра ми, без дядо дори, просто ме взимаше и отивахме двете близо до Варна. Ще ми се да можех да отида с нея поне още веднъж някъде, да изпием по един джин с тоник (с едно ледче), да ми направи забележка за нещо, да я прегърна. Най-вече последното.

Снимки: Владислав Христов