Барманът ми направи розова лимонада с вкус на малини. Слизам по стълбите. Мястото е познато – Петното на Роршах. Времето – 15-та година на Литературен салон Spirt and Spirit – значи е вторник. На масата има книга – зеленото и червеното от корицата отразяват прожекторите и напомнят за нефрит и рубини. Мисля си за съкровище. Хагабула – каква дума само! Завърта се няколко пъти в ума ми. Човек ли е, място ли е? Събужда любопитството, подсказва за нещо непознато или старо и изначално, но забравено. След минути залата се изпълва с познати и непознати лица. Зад книгата застава авторът Тодор П. Тодоров и пътуването може да започне. Води ни Ина Иванова. В началото представя автора, като писател печелил наградата Рашко Сугарев, а разказите му са преведени на няколко езика. Но и философ, преподавател в Софийски университет Свети Климент Охридски. За книгата Хагабула, издадена от „Жанет 45“ ни подава специален код – романът се заиграва с идеята за откривателството, за човешките идеологеми, говоренето за власт и религия, но в никакъв случай не е исторически роман. Би могъл да бъде четен и като любовен роман, но не само. Това не е и фентъзи роман, въпреки че в него го има фантасмагоричното. Със сигурност обаче е роман, който „пищно се отдава на въображението, играе с жанровете и то играе с мекото самочувствие на наратива, който ги познава, подминава леко еклектиката, и ползва похватите им“. После ни подсказва и особения принцип с който да „слепим“ различните реалности, а той е, като героите бъдат погледнати през очите на другите, а историята им да бъде четена през собственото им преминаване през приключението живот.
– Бог на чудесата ли е или Бог на възмездието?
– Това има пряко отношение към заглавието на книгата. Много често се стига до този въпрос – какво е „хагабула“. То съдържа много неща, чудесното от една страна, от друга страна идеята за възмездието, обръщане, за война, дори за някакво прекъсване. Бог е Бог на чудесата и Бог на възмездието, на страшното и ужасното и на прекрасното. Дори в религията, самото религиозно чувство е свързано с тези две неща едновременно. За процеса на написването Тодор Тодоров споделя, че се е наложило да прави много проучвания, макар че като преподавател по философия на средновековието познава времето на романа. Края на 15-ти началото на 16-ти век, което не е точно средновековие но е близко до интересите му. Идеята за романа, за тази контрафактическа история, от времето на конкистадорите, се породила от един негов разказ и участието му на семинар в Созопол на Фондация Елизабет Костова. Колегите му от САЩ умували, че от него ще излезе хубав роман, но ще е трудно да се направи. Той си помислил „може би един ден, когато съм узрял“. И този ден настъпил. От момента, в който започнал да пише, заживял с героите и сюжета в техния свят и безброй вечери на терасата преброждал върхове и пустини. Ина вметва, че езика на книгата е доста поетичен и умно обърнат към всички сетива“. Тодор отговаря, че за него това е най-важното – езикът и работата с езика, и че романа може да бъде четен като любовно писмо, и като разказ за двата вида живеене – мъжкото и женското.
– Интересува ме господството на мъжете. Светът, в който живеем е продукт – това е една дълга история и това е история на доминацията на мъжа над всички други живи същества. Всичко живо бива вкарано в употреба и бива използвано от мъжа. Мъжкият свят на стомана, кръв и пари и жената, която в крайна сметка е представена във фигурата на вещиците, доста стереотипизиращо от една страна, но в този образ се вижда и страхът на мъжа от жената. Защото тя е тази, която е в състояние да разклати неговото господство. В книгата вещиците знаят много неща. Войната е и между мъжа и жената, но каква е целта? Дали е възмездието – този въпрос е отворен.
– Силата е във въпросите. Увлекателно написана книга, кара те да се замислиш. Корицата на Люба Халева го е уловила много добре. С тези концентрични кръгове, като усещане за средновековното схващане за небесните сфери и центъра на света.
После става въпрос за предопределението като философия. За това, дали имаме свободна воля или всичко е детерминирано. Как това може да се забележи само отвън и ако си в тази реалност не можеш да го разбереш, и си мислиш, че правиш свободен избор.
Разбираме, че в книгата има много разказвачи, и когато се сменя гледната точка се сменят и версиите, разказват героите, но и авторът, но и той също може да лъже. Разказва се от гледната точка на днешното време.
Тодор Тодоров споделя, че хем се е стараел да бъде точен, хем нарочно е залагал разминавания, измислени места и събития, заиграване с читателя, за съвпадението на мислите и неволните цитати. Ина Иванова казва:
– Думите се утаяват в нас и те са преди телата, затова става въпрос.
– Историческия Ернан Кортес е бил чудовище, не искам да бъде героизиран от мен, това не е той. За Салгадо пък това не е Новият свят, той там просто е пристигнал. Ние сме свикнали да мислим, че живеем на „пъпа на света“. Човешкият свят срещу другия свят, на чудовища, а ако обърнем стереотипите може би ние сме чудовища. Вещиците това са нещата, от които се страхуваме. Има го и въпроса за властта и морала, стремежа за власт или нещо прекрасно. Какво е хагабула…
– Няма да ви стане ясно! – шегува се Красимир Лозанов, но все пак на 240 страница това е описано.
Тодор Тодоров ни прочита откъс, чуваме за речника на забравените изкуства, за вещиците, за бурята, за възмездието, за пробуждането.
– Измислена дума ли е? – пита Краси Лозанов.
– Да, хагабула е измислена дума от вещерския език, аз я измислих.
Краси Лозанов се включва и разказва за нещата, които го озадачили, за пепелянка в Новия свят, също така как героят минава през Мурманск, а тогава този град не съществува, за птицата с едно око и прави едно обобщение на казаното до тук:
– Накрая всичко си идва на мястото в тази изместена във времето и пространство география, всичко е сякаш погледнато в криво огледало. В нищо не можем да бъдем сигурни. Финалът дава перспектива на всичко.
Тодор Тодоров допълва:
– В книгата има много въображение. От всичко мога да направя история, да направя разказ имам „имахинасион ексесива“, по думите на едни мои приятели – „ексцесивно въображение“.
Какъв по-добър завършек за едно литературно пътешествие – Въображението! Хагабула? Видях я на първия ред пред сцената и в посвещението на първата страница от книгата.
А колкото до съкровището? Нима всяка хубава история не е такова…
