Издирването на езика и изкуството да бъдем човеци в „Нещата, за които мълчим“

фотограф: Камелия Григорова

 

автор: Райна Кацарова

Несъмнено, като една от най-запомнящите се срещи от 15-тия сезон на Литературен салон „Spirt & Spirit”, ще остане премиерата на новата книга на Ина Иванова „Нещата, за които мълчим“. Публиката прииждаше подготвена. Едни пристигаха прегърнали предварително купени и прочетени екземпляри за подпис, други носеха букети. Впечатление правеха красиви лалета старателно аранжирани с разпечатана емблематичната слънчева жълта корица. Да засвидетелстват своето приятелство и уважение бяха дошли и доста изявени пловдивски творци от различни области на изкуството. В ролята на водещ и като домакин Александър Секулов започна с думи за присъствието на едно ново поколение български поети, които живеят и работят в Пловдив, който според него е „много твърд град“. И именно в този град и в това поколение „ Най-осъзнат литературен път, най-трудолюбива в хубавия смисъл на думата, най-отговорна към таланта си и към това да се разширява вътрешното познание и усещане за литературата е Ина.“ Като според него, нейния път в литературата са срещите, които той оприличи на труд, който изгражда среда. Част от този труд тя е вложила през последните години в Литературния салон, който успява да държи на раменете си с безценната помощ на Гери Георгиева от „Жанет 45“. След това Секулов каза, че няма да прави анализ на книгата и прикани Ина да прочете три неща защото според него такава вечер трябва да започне с най-важното – поезията. Ина прочете Fides Tua, Сребърният гвоздей на лятото и Смъртта влиза в живота ти. Реакцията на присъстващите показа, че повечето от тях вече познават и обичат тези стихотворения. Може би това накара Секулов да насочи разговора към драматическото разминаване между физическия глас на Ина и това което е написала. Споменава, че книгата е доста обемна и философска нарича я „категорична и с много голям размах“.  Казва още, че тук като автор, Ина е в известна степен свободна от себе си намира се на друг етап и страшно си тежи. Така вече може да си позволи да излиза от литературата в която толкова дълго е искала да влезе.

– Честито излизане извън литературата и честито освобождение от себе си! Това много хора не го доживяват. Ти чувстваш ли се променена от тази книга?

– Да. Радвам се че съм тук за 15-та поредна година. Това, за което говориш е намирането на стила –  това излизане от литературата. А пътят е процес на намирането на стила. Аз не знам дали ние не издирваме цял живот езика си.

След това Ина разказа, как още докато работила върху книгата разбрала,че тя е по-различна от другите ѝ книги. Постепенно Секулов насочва разговора към това, как се е променила българската поезия. Ина отговаря, че според нея се е променила към добро, след като дълги години не е била „издирване на тайна и пренасянето ѝ“, а е била издирване на поанта. Включвала е често оригинално или закачливо финално изречение което да покаже колко добър е с думите автора. „ Да, обаче езикът на изкуството не е това. Ние не ходим на театър, не си купуваме картини, не слушаме музика и не гледаме съвременен или класически танц или авторско кино, за да ни се покаже егото на този, който го създава. Ние го правим, за да стигнем до себе си. Да надникнем в бездната в себе си, по такъв начин, че да ни се разкрият неща, които в обичайното, ежедневно живеене, разумът ни много умело успява да прикрие. И аз мисля, че за това е изкуството – да ни направи повече човеци.“  За литературните генерации в момента и чувството за принадлежност към тях, Ина говори най-вече за силните женски гласове вследствие на еманципацията на жената. Същите тези еманципирани гласове често са обърнати към травми и според нея, няма как мъже да пишат за тях. Александър Секулов отбелязва, „все по-голямата философска роля на поезията“ и това, че тя се отдалечава от вътрешното страдание на автора. Ина отговаря, че структурно нейната книга е в три сегмента, като всеки един от тях започва с отказ от стихотворения на автори притежаващи способността на „едрото голямото говорене, говорене извън субективното“. А те са именно Райнер Мария Рилке, Салвадоре Квазимодо и Сеферис, без когото тя лично не може. Тук Ина Иванова специално благодари на Аксиния Михайлова, която е неин редактор.

Присъствието на светлината като усещане и разбира се съдържанието карат Секулов да определи тази книга като „южна“, а самата Ина като „човек който се е съблякъл, също така, южен човек, люлян от светлина . Един разцъфнал човек.“  Ина се съгласява веднага и заговаря за светлината на юга и Егея, светлината като реене, като някакъв птичи път. Разказва за птицата бързолет, която живее, храни се и прави любов във въздуха, но не може да излита сама. Трябва  ѝ начален тласък. „Не се сещам за нищо по-метафорично като начин на живот. Понякога просто трябва да бъдеш изхвърлен, за да летиш!“  После благодари също и на Иво Рафаилов за корицата, за тези три смачкани топки листове, които ѝ напомнят за трите редакции, „Или са, може би едно голямо многоточие?“  Споменава с благодарност и Гроздан Илиев – Графа за илюстрацията – риба, живееща в „плътта на книгата“.

– Кога се раждаха текстовете? – долита глас от публиката. Ина отговаря, че са писани четири-пет години, но Инвазията в Украйна я втрещила и си помислила, че светът се преобръща. Един месец чела само комюникета, а после включила още едно стихотворение за нещата, които са я променили. Разговорът отива към това, дали го има чувството за регрес на познанията и изкуството. Ина разказва за атавистичния ужас, който изпитала, гледайки преди години ботът София и празните му очи. После добавя: „Нямаме друг начин да оцелеем, освен през сърцата си, през грижата за другия, през разбирането и тактичността “

Атанас Хранов от първия ред заговаря с конкретна, 10 – та страница:

– Кой сковава клетката на нетърпението?

– Лично аз трябваше да се уча да се питам какво искам. Клетката е скована винаги отвън. Но трябва да бъде разкована отвътре. Едно яйце, ако бъде счупено отвън, не се ражда птичето. То само трябва да разкове черупката отвътре.

Пак от първия ред Краси Лозанов повдига въпроса за поемата Мелтеми.  Ина обяснява, че те са най-биографични в книгата :“Позволих си да кажа, че сме малки прашинки.“  На свой ред Секулов призовава „Жанет 45“ да направи издание „Антология на големите поеми написани в Пловдив“. Гери Георгиева допълва : „ Ако Наско Хранов направи корицата!“ 

Пак въпрос от залата:

– Прозата не ви ли изкушава?

Ина отговаря, че това лято е писала разкази и когато се съберат достатъчно ще ги изпрати. От втория ред още един глас пита и цитира конкретна страница от книгата и така до края на вечерта…

Ина като светлина идваща от сцената. Ина като слънце. Срещу нея дълга, но спокойна опашка от хора чакащи да се докоснат до топлината и смелостта, които тя и поезията ѝ излъчват.  Хора отнасящи това усещане със себе си там където отиват.  При други хора.

В такива вечери регресът отстъпва стъписан надалече и става много малък.  Защото думите имат силата да променят всичко.