Автор: Крис Димитрова, Медиакафе
“В един момент тръгват да изчисляват кога е започнало времето, кога точно е създадена Земята.“…“Падало се събота (разбира се). Според някои Ашър посочва и точния час – към 6 следобед. Събота следобед, вярвам абсолютно. По кое друго време на седмицата един скучаещ създател ще тръгне да строи свят и да си търси компания.“ Точно тези думи намираме в началото на „Времеубежище“. И събота, към 6 следобед, на 3 октомври Георги Господинов гостува на Лятно кино „Орфей“ в Пловдив именно с новия си роман.
Романът имаше тежката (или удобна) участ да излезе, когато времето беше спряло. Когато домовете бяха единствените ни убежища. И всеки беше затворен в своя собствена клиника за минало. Тази книга е реалното времеубежище. Книгоубежище за минало.
Отново се срещаме с алтер егото на автора – Гаустин. Тук обаче образът му е по-плътен. И заедно с Г.Г. изследват проблема за миналото. Как помним и как забравяме? Загубата на памет загуба на време ли е? “Има ли миналото срок на годност?“ Знаем ли какво ще си спомняме утре? „Ако не сме в нечия памет, има ли ни изобщо?“
Човек никога няма да може напълно да принадлежи на едно време. Хората живеят в миналото, в настоящето и в бъдещето едновременно. И дори опитвайки се да останеш само в настоящето, миналото върви ръка за ръка с теб по пътя ти. Георги Господинов поставя ударение върху проблема на съвременното общество – бързото живеене. “Хората са живели по-бавно и са помнили по-дълго. Сега живеем по-бързо и помним по-кратко.“ А трябва да помним. Защото „човекът е единствената машина на времето, с която разполагаме.“
В романа се преплитат нишките на различни истории, на различни животи. Характерната за Георги Господинов фрагментарност присъства и тук. Но във „Времеубежище“ тя си има причина. С всяка страница авторът започва да страда от болестта на своите пациенти. Спомените му стават все по-накъсани, отдалечени, несвързани. Дали той не е също пациент в клиниката по загуба на памет? И така двамата герои бегълци пред миналото, което ги застига с всеки изминал миг, разбират, че навсякъде да си бездомен и навсякъде, нався-кога да се чувстваш у дома си всъщност са едно и също. Те страдат от една и съща болест. Възприятието ни за време е единственото, за което ни липсва сетиво. И точно това „липсващо сетиво“ е болно. Болно за минало.
“Миналото не е само това, което ти се е случило. Понякога е онова, което само си съчинявал.”
И този роман е по-автобиографичен от всичките му предишни книги. Тук са божурите и незабравките, и следобедите, и мухите, дори лабиринтът е тук – зад всяка врата на някое изминало десетилетие. А на представянето си в Пловдив Георги Господинов сподели своето лекарско предписание – времеубежище е диск с музика от миналото, цигари „Томасян“ от година, чиято история знаеш, плоча на любима група, филми, които са гледани на Лятното кино преди много години… И посъветва публиката: „Давайте си време за блеене и съзерцание. Това е абсолютен лукс, който можем да си позволим.“
Да прочетеш „Времеубежище“ е като да срещнеш случайно стар приятел, с когото всичко сте си казали. Спомените ви са там. Там са казаните вече думи. Там са и премълчаните. Времето ви е изтекло, но не искате да го изгубите. Защото в миналото, в привидно чуждите истории в романа се крият и познатите ни. Се крием самите ние. Важното е да отворим вратата. Или в този случай да разгърнем страницата.
Статията е публикувана ТУК
