fbpx

Станислава Станоева: Искам читателите да видят целия спектър на битието ни с „Божествени частици”

Интервю на Славена Шекерлетова

„Нагоре“ е само земно понятие. Всичко е навсякъде, въпросът е да имаме любопитството да  го търсим

За мен най-мъдрото нещо е да бъдеш щастлив, да правиш нещата с лекота и това да те прави щастлив

Тази криза според мен е лакмус за това всеки от нас да  разбере кое е най-важното, да отсее плявата, ненужното

С писателката Станислава Станоева разговаряме за блога на фестивала Пловдиве чете по повод новата ѝ книга със стихове „Божествени частици”. Тя излезе през 2020-та година и имаше своята премиера във фестивалната седмица през юни. Видеото от срещата и четенето със Станислава Станоева може да видите ТУК.

С писателката няколко месеца по-късно разговаряме за смисъла, за писането на поезия и за светлината в новата ѝ стихосбирка.

 Защо “Божествени частици”, толкова космос има в тази книга, сякаш сме отвикнали да гледаме нагоре?

Божествената частица, известна във физиката като Хигс бозон, дава на частиците, съставляващи атома, тяхната маса. Без нея те щяха да се реят из космоса със скоростта на светлината, без да успеят да се захванат една за друга и съответно – без да могат да образуват атоми и всичко във Вселената – от планетите до хората. Затова и „Божествени частици“ – поетичното лепило, което да ни помогне да бъдем цялостни, да не се разпадаме.

Още преди десетина години, когато учените търсеха усилено божествената частица и по-късно я уловиха в Големия адронен колайдер, си дадох сметка, че Вселената е съвършено устроена, но не всичко може да се „види“ с нашите човешки сетива. Онази огромна сила, наричана от някого Бог, добре е скрила много неща от нас, за да не спира стремежа ни към познанието. В този смисъл какво по-космическо от тези невидими и видими неща, какво по-космическо и от нас самите – та нали и ние сме част от космоса.

Да гледаме нагоре? Както съм написала в книгата – „нагоре“ е само земно понятие. Всичко е навсякъде, въпросът е да имаме любопитството да го търсим. Иначе – да. Някак в този свръхзабързан и тревожен век все по-малко поглеждаме нагоре – към небето, към звездите. По-младите взрени в телефоните и таблетите си, по-възрастните – вгледани в телевизори, във всекидневните си проблеми, стремящи се да ги преборят.

Аз като човек много често гледам „нагоре“. Не знам защо. Небето и звездите, облаците и планетите, Космосът, тайните на Вселената ме привличат неудържимо. С красота, със загадъчност, с поетичността на това да улавям миналото – знаем, че звездите излъчват отразена светлина от преди хиляди години, която едва сега ние можем да видим. Като някакъв знак от миналото, като сигнал, като чаровно помахване и дори капка тъга. Като част от нас самите, защото и ние, както всичко на земята, сме направени от звезден прах.

 “Искам всичко красиво да запомнят очите ми, а душата ми да расте от натрупана мъдрост”. Кое е последното красиво, което помнят очите ти и коя е най-помнената мъдрост от душата?

Последните красиви неща, които помнят очите ми са: погледът на моята котка, дете и куче как си играят в парка, врани, прелитащи града надлъж, пожълтелите листа на смокинята в двора, една камбана на фона на морето в Таормина, трептящата маслина в Червенка, която ме „позна“, когато я прегърнах, бурният смях на приятелите, ликът на майка, която умираше в болницата – тя беше красива като момиче… Понякога в красотата има и тъга, разбира се.

Най-помнената мъдрост? Аз никога не съм възприемала себе си като мъдър човек. Някак нямам време да помъдрея, улисана в глупавото ежедневие. Ползвам чуждите мъдрости засега. Например мисълта на сър Франсис Бейкън: „Започни да правиш това, което най-много желаеш, още сега. Животът няма да трае цяла вечност. Имаш само този момент, блещукащ като звезда в ръката ти, и след това разтапящ се като снежинка.“  

За мен най-мъдрото нещо е да бъдеш щастлив, да правиш нещата с лекота и това да те прави щастлив. Дано успея да помъдрея по този начин, въпреки че мъдростта по-скоро носи тъга, печал. И тогава душата пораства. Но не остарява.

В книгата присъства темата за пандемията, за изолацията. Как преминаваш през това, като един човек с особена чувствителност към света и всичко, което се случва?

Аз съм интровертен тип, така че социалният живот не ми липсва толкова много. Има, разбира се, моменти, когато ми се иска да отида на кръчма с приятели, без да се притеснявам. Да пътувам където си искам, да отида на премиера, на кино, на концерт в препълнени салони, да общувам, да се прегръщаме с хората, които харесваме, да се смеем очи в очи. Тези неща ужасно ми липсват понякога. 

В началото, когато бяха оградили парковете, когато имаше куп забрани, когато улиците и градините опустяха, ми стана много тревожно. Почувствах все едно, че сме в извънредно положение, във война, мислех, че ще се случи нещо страшно. Тези мерки, разбира се, бяха прекалени, но и сегашното положение с Ковид кризата показва, че преминавайки от едната крайност в другата води след себе си опасни последици, плодовете на които берем всеки божи ден. Толкова смърт, която можехме да предотвратим.

Тази криза според мен е лакмус за това всеки от нас да разбере кое е най-важното, да отсее плявата, ненужното. Тя показва много ясно дали можем да мислим за всички, или само за себе си и собствените ни прищевки и желания. И много други неща извади на показ пандемията. Аз преминавам през нея, борейки се с много неща – и в личен, и в социален, и във всякакъв друг план. И тя остави огромна драскотина в душата ми, рана, която ще се превърне в белег. Страхове, които не си тръгват, тревожност, която не отшумява, самота, която е отвъд екзистенциалното. Това нямаше как да не рефлектира и върху стиховете в книгата ми.

Въпреки че в книгата се говори за смърт, за тъга, това е светла книга. И някак топла, с топлината и мекотата на есенното слънце по листата на дърветата. Такава ли – светла и топла, искаше да бъде “Божествени частици” за читателите?

Да, исках да дава малко топлина, малко светлина, кураж, любов, тъга, защото животът продължава – с нас, без нас – той ще съществува винаги. И една палитра от емоции може да го направи по-пълноценен, по-истински, по-ценен.

Исках с тази книга всеки да измине разстоянието от звездите, през земята и да стигне до смъртта, да слезе надолу с материалното и да отлети отново с душата в космоса. Тя е и така построена – в три цикъла – „Малки космоси“, „Хляб и корени“ и „История на тъгата“. Искам читателите да видят целия спектър на битието ни, то да се прожектира като филмова лента пред очите им, да бъде като кратка история на живота – тръгването ни от звездите и завръщането ни пак там.  

Това съм искала всъщност с всяка своя книга. Да накарам хората да погледнат отвъд привидното, злободневното, маловажното.

Кога са писани стиховете и лесно ли се напаснахте с Иво Рафаилов като редактор?

Стиховете в тази книга са писани за период от около 2-3 години. Аз вече не пиша много, но като вляза във фаза, раждам по няколко неща наведнъж. Повечето от тях изхвърлям, а тези, в които откривам нещо, редактирам, докато не получа задоволителен резултат. Почитател съм повече на ножиците, отколкото на молива, както казва Труман Капоти. Преди пишех много и смятах всяко от нещата за шедьовър. Сега е точно обратното. Станах много по-прецизна и предпазлива към думите, към идеите, към философията, към чувствата, които трябва да носи дадено стихотворение, дадена книга. По принцип съм доста взискателен читател, но с годините станах по-взискателна и към себе си и това, което пиша и публикувам.

Много хора вече пишат поезия, но единици остават образи в главата ми. Това са високите, истинските поети, онези, които имат стил. Може да не ги  знам наизуст, но винаги мога да ги откроя, да ги разпозная, стига да чуя техен стих. Мога да споделя с някой като мен – „ей, помниш ли онова стихотворение за кончето, а онова за двойника, или пък другото – за майката и вълчето“. И ако човекът е чел, знае за какво говоря. По-ниската поезия много си прилича. Не че е толкова лоша, но не оставя в мен такива образи. Чета и след малко съм забравила. Истинската поезия те замисля, вкарва ти десетки емоции, кара те да виждаш назад, напред, нагоре, надолу, гради образи и мисли в главата ти, забива се там като пирон. Започваш да чувстваш и да мислиш, да си спомняш. Живееш в нея един друг, различен живот.

С Иво Рафаилов, който е един прекрасен поет, художник и оформител, се познаваме от години. Той е много тих, деликатен, ерудиран, тактичен, но и категоричен. Има отличен вкус за литература и в частност за поезия, затова му се доверих напълно. Той прочете книгата, даде своите забележки съвсем тактично и скромно и аз ги приех. Не че забележките бяха толкова много, но все пак от съществено значение и направиха книгата завършена и цялостна. 

Винаги съм работела добре с редакторите на всички мои книги. Научила съм се да се вслушвам в чуждото мнение, особено що се отнася за литература. Добронамереният поглед към  дадена книга е много важен. И аз винаги съм разчитала на това. Не само на редактора, но и на приятели поети, които могат да ми дадат отлични съвети за дадено произведение. Защото вече написано, то става на всички, вече не е само мое.

За писателката:

Станислава Станоева е родена в Пловдив. Завършила специалност „Българска филология“ в ПУ „П. Хилендарски”.

Автор на стихосбирките „Смъртта на палача” (1999), „Полет в камъка” (2003), „Градове и други острови” (2009), „Теория на всичко” (2012), „Форми на живот“ (2017), „Божествени частици“ (2020).

Има множество публикации в български литературни списания и вестници, както и десетки награди от национални и международни литературни конкурси.

Нейни стихове са включени в Международен балкански сборник, Истанбул 2007 г., Юбилеен сборник на Лондонското поетическо общество, Лондон 2009 г., сборник „Лирика 2010” на НДК, София 2011, Антология „Литературен Пловдив“, Магдебург, Германия 2014 г. и Антология на българската поезия – XXI век, София 2015 г.

Стиховете й са преведени на турски, английски, немски и норвежки.