Райна Кацарова – автор
Поредният сезон на Литерaтурния салон „Spirt & Spirit” тече. Вторниците в „Петното на Роршах“ редовно събират приятелите на словото. Хората от фестивала „Пловдив чете“ са на линия.
Ина Иванова е на сцената, улавя ритъма на залата. Разказва за госта си – Евгени Черепов, като за едно тринадесетгодишно момче, което мечтае да стане писател, но започва да се занимава с математика и да учи за строителен инженер. Тук, той се включва веднага и обяснява как, вместо да пише дипломна работа, записал специалността „Българска филология“ в „Пловдивския университет“ и двамата се съгласяват, че това предопределило начина му на писане и на живеене.
Ина въвежда публиката в атмосферата на книгата:
– Романът е много мек, с едно красиво разказване, много спокойно и с много доверие в човека. Мисля, че това е една по-различна книга, все по-рядко всъщност имаме нови модерни български романи, коитода са конструирани с пълно доверие към героите. И освен това е много сладко, че тук има наистина няколко поколения хора.
От тук произтича и първият ѝ въпрос към автора
– Ти самият си живял почти целия си живот в нашия несвършващ български преход, мислиш ли, че може да се говори за изгубено поколение тук в България, за изгубени поколения и дали тях ги има в книгата?
– Имам брат, който е с 11 години по-голям от мен, той е точно 70 – та година роден и от него съм чувал, че те са изгубеното поколение – родените между 65 – та и 75 -та. После ние наследихме това говорене, сега чувам племенника ми, той твърди, че е изгубеното поколение и не знам дали не става дума за поредната любима дъвка на българина да се възприема като страдалец. Някак си това носи особен вид героизъм, че сме стоици, оцелели сме, вижте сега вие младите и така… Аз мисля точно обратното, има неща, които можеха да ни се случат по-добре, но светът е такъв, какъвто е. Моят банален, наивен поглед с розовите очила ме кара да виждам положителното, заради което търпя укори за писането си, защото това очевидно го пренасям там, тази оптика я пренасям и в романите си.
После става въпрос за модата да бъдеш жертва и силата и властта, която това ти дава – властта да мрънкаш. Ина Иванова извежда разговора от тъмната посока, като изтъква, че никой от героите на книгата не мрънка и тя е пълна с философски разговори, който определя като нежен реверанс към „Вълшебната планина“ и смигване към Декамерон. Казва също, че романът е пълен с чувствителност и деликатност, изключително внимание към търсенията на човека и се чете леко. Насочва към дълбини, размисли и въпроси, които всеки си е задавал. Евгени разказва за срещата си с романа на Томас Ман, за годините, в които работел като охранител на паркинг на хипермаркет, за форумите за литература преди фейсбук и за опозицията Дом – Път. Разказва и за дните извън обхват при едно пътуване в Родопите без смартфон, но за сметка на това с водач, който носи „мечкогон“. Там той си записва някои неща, които после влизат в нея като разговори. На въпроса за писателската кухня и как пише, Черепов отговаря:
– Рядко и по малко. Щом тази книга я писах около 10 години. Така се завихри животът ми, че щом влязох в Пловдивския университет, точно преди изпита по „Антична литература“ се роди дъщеря ми.
Последваха забавни случки от семейния живот, разказани с много любов, както и за спедиторската дейност, разказани с много хумор. Публиката беше тотално покорена още преди Черепов да сподели, че Пловдив е любимият му град. Разказа и за работата с редактора Митко Новков, за препратките и за това как веднага обяснявал от къде са взети, за да е всичко по-светло и с чувство за хумор. След това разговорите на сцената и с публиката се завъртяха около учителската практика на писателя, за удовлетворението да работиш с деца и това да виждаш как израстват като хора. За удоволствието от четенето и как децата да бъдат спечелени от ранна възраст. Споменаха се книгите от канона и други, например – „Дългата разходка“ на Стивън Кинг и увлечението на възпитаниците му по фантаста Лиу Цъсин.
Тук е времето да спомена, че сред публиката с развълнуваните си лица и букети се открояваха неколцина, които в момента на подписването на книгите, когато вече всички присъстващи говорят помежду си и с автора, се оказаха негови състуденти. Така и аз успях да задам няколко въпроса за блога на „Пловдив чете“:
– Преди малко Ви попитаха за любим автор от програмата на Пловдивския университет, а кой е Вашият култов преподавател?
– Младен Влашки!
– О, той беше тук! А тази интересна фамилия, каква е историята зад нея?
– По времето на Османската империя още, там някой си мои предтеча, вече бил на тридесет, а нямал още деца. За онези времена това си е… В момента, в който се появило първото му живородено дете, той имал един огромен гювеч, един огромен съд в двора, които раздавал на другите да го ползват. Във въодушевлението си, а може и някоя ракия да е изпил, от радост, че му се ражда дете, хваща и го разбива на парчета. Глинените парчета се наричат „чирепи“, и от там Чирепа, Чирепа, което ние в Стара Загора говорим малко като в Пловдив – „и-е“ и се е прескочило и е станало на Черепа.
– Това е много интересно, споделете ни още нещо специално!
– За корицата – тя е на моя ученичка. Тя вече е завършила Националната художествена академия и направи корицата – Силвия Петкова се казва. И съм благодарен на „Жанет 45“, че се съгласиха с нея и това беше супер!
– Наистина е впечатляваща.
И така вечерта в „Петното на Роршах“ продължи приятно, следващия вторник заповядайте и Вие!
