Автор: Крис Димитрова, Медиакафе
В съвременния свят абсурдността на Кафка вече не е абсурдна. Интересът към Кафка нараства все повече, преиздават се неговите произведения и истински се разбират. Къде е грешката в рецепцията му по-рано? Именно това изследва Младен Влашки в „Рецепцията на Кафка в България до 1989г.“. Премиерата беше на 28 септември 2020г от 17:00 в рамките на фестивалната седмица на „Пловдив чете“
„Тази книга е написана само за да даде един отговор. Отговор на въпроса: Защо Кафка е издаден в България най-късно от всички страни?“ (Младен Влашки)
В разговора между културите преводът играе ролята на медиатор, той предава желанията на едната страна в разбираеми за другата страна концепции. Преводачът като претворител има честта да даде ново лице на творчеството на един писател. Трансферът чрез превод е една от основните спънки пред правилното разбиране, превеждане, издаване на Кафка в България. А къде се намира Кафка в литературните уши на Европа и света?
„Нито едните, нито другите разбират Кафка. Едните го фалшифицират, другите го пропускат.“
Франц Кафка не е участвал в литературната игра, не е влизал в ролята на Писателя, той е нощен разказвач, изследовател. Рамо до рамо с Камю и Сартр той често е включван в групата на „екзистенциалистите анархисти“. Поставили ли са те основи, подходящи за съграждането на анархизъм във философските среди? Бил ли е той наистина като тях или разбиранията на Кафка се различават?
Интересен е фактът, че името на Кафка не е напълно непознато в България до социалистическия режим – Гео Милев го има в библиотеката си. Но моментът, в който Кафка заема трайно и плътно мястото си на българската литературна лавица, са 80-те години на 20-ти век.
Кафка никога не е изразявал предпочитания към определен литературен стил – нито е експресионист, нито сюрреалист, въпреки присъствието на тези елементи в творчеството му. Това всъщност допринася за създаването на термина „кафкиански“, като поставя Кафка в една лично негово категория, някак изолирана от останалите философи на периода. Определението„кафкиански“ има широко значение – донякъде това безпокойството, свързано с необичайно или странно събитие, за което няма обяснение, „кафкианското“ е объркващо, често крайно сложно или нелогично.
Обществото на българските авангардисти не възприема Кафка като експресионист, въпреки че той е издаван в експресионистични списания. За българския дух експресионизмът е огън и дори и ние сега виждаме опозицията между Гео Милев, който гори във всичко, което мисли и върши и тихия и хладен Кафка. Преходът на литературната сцена на „Пловдив чете“ преминава точно така – от дълбоките, но тихи води на Кафка изплуваме на брега и чуваме виковете и ехтежите на Гео Милев.
„Ние сме като нивеляшка, която няма олово в себе си.“ характеризира българина Влашки.
Събитието е част от фестивалната програма на „Пловдив чете“, а литературна сцена на 28 септември бе Постоянна експозиция „Енчо Пиронков“, където представени бяха „Кукувича прежда“ – новото издание на трилогията на Христо Карастоянов под редакцията на Красимир Лозанов и „През това време“ на Инна Пелева. Големите имена в българското литературознание прекараха една „вечер на взаимност“ (по думите на Божана Апостолова).
До месец книжното тяло „Рецепцията на Кафка в България 1989г“ ще може да бъде намерено на пазара.
Статията е публикувана ТУК
