Антония Апостолова – нея, която ще я има

Живка Аджеларова

По време на пандемията от Ковид-19 през 2021 година, на книжния пазар излезе третата поред книга на Антония Апостолова – романът „Нас, които ни няма“. Тъй като взетите противоепидемични мерки временно ограничиха провеждането на културни събития, пловдивската публика се срещна с авторката едва в навечерието на откриването на 20-то юбилейно издание на фестивала „Пловдив чете“. Цялото това забавяне обаче има и хубава страна – то даде време на читателите да прочетат романа и да проследят множеството публикации на авторката, между които интервюта, рецензии и литературни материали, публикувани в сайта „Литературни разговори“ и Литературен вестник.

„Романът „Нас, които ни няма“ може да бъде четен по различен начин. На първо място може да бъде характеризиран като любовен роман, тъй като до голяма степен ни представя любовната история между главните герои. И заради това, което прави всяка любов – отваря вратите към по-дълбоки разсъждения за смисъла на живота и смъртта – романът може да бъде разглеждан и като екзистенциален текст“ – сподели модераторът на срещата Красимир Лозанов, като отбеляза, че главните действащи лица – Антония и Мартин, на възраст от 16 години, се увличат от литература, астрономия и физика, четат последните броеве на списание „Космос“ (действието се развива през 1994 г.).

„Това е роман за един град и това е Бургас, където е израснала авторката Антония Апостолова. Всъщност Бургас се явява като хипертекст, т.е. като населено място, където двамата герои живеят и към чиито пространства принадлежат. Романът може да бъде четен и като поколенчески – героите са 16-годишни, времевата рамка на действието е строго фиксирана (месеците от юни до август 1994 година), а това е моментът, в който младите хора се опитват да потърсят себе си в настоящето. В този смисъл, книгата може да бъде разглеждана и като роман на израстването, тъй като персонажите се развиват, променят се и така израстват.“ – допълни още Лозанов.

„Бих искала да допълня, че това е роман за отношенията между родители и деца. Всъщност времевата рамка не е само 1994 година – във втората част годините са 70-те и 80-те, защото през образа на Антония разказвам историята на моите родители, баба и дядо. Затова ми се струва малко несправедливо да се говори, че романът е само за 90-те и е поколенчески. Според мен, тук става въпрос за съвсем друг тип поколение, което не е свързано с времева рамка, а е над времето и е обединено от способността да чувства и да преживява по свой начин нещата. Идеята ми беше да покажа как това поколение съществува през годините и как бащата и майката се явяват като прототипи на децата си.“ – изясни Антония Апостолова.

„Понеже само в литературата е възможно, аз си позволих да променя някои факти, въпреки че когато разказваш истински събития, тягата наистина е много силна – непрекъснато те дърпа и ти казва: „Не, не си измисляй, разкажи го така, както беше“. От друга страна обаче знаеш, че истинските неща звучат адски недостоверно и когато ги доизмислиш, започват да звучат по-истински.“ – сподели още авторката.

По-късно в разговора Антония Апостолова сподели впечатленията си от работата с редактора на книгата Марин Бодаков, който напусна видимия свят малко след публикуването на последния редактиран от него прозаичен текст – именно романът „Нас, които ни няма“.

„Той беше изпитал болка да се припознае в героя и да види това поколение, което нарече висококултурно, но абсолютно смотано. Поколение, което чувства, но нищо не може да направи оттам нататък. Всъщност една от метафорите в текста е сексуалната – когато изпитваш възбудата, но тя не може да се излее. Струва ми се, че това е много подходяща метафора за нашето поколение, което усещаше, виждаше и знаеше, но някакси нямаше инструментите да действа“ – разкри авторката.

„Не исках книгата да се приема като роман на прехода, а това време само да присъства в историята. Ние бяхме аналогови хора, които си пишеха писма, ходеха по кръчмите, където още звучеше хард рок. Това беше време, когато се появи първият „Хеликон“ и ние със всяка стипендия висяхме да търсим тези толкова зле издадени книжки, които за първи път можехме да си купуваме. Какви ли не неща излизаха. Всички ние имахме някаква странна споеност, която сега не усещам. В никакъв случай обаче на искам да кажа, че сме били по-различни. Този роман говори за днешните тийнейджъри, които са същите и днес. Да, може би не са аналогови, но биха си срязали вените за същите неща“ – коментира авторката.

До края на вечерта Антония Апостолова разказа колко време и енергия отделя в работата си като журналист, критик и рецензент, за да разпространи новите стойностни заглавия сред по-широка публика. А желаещите да си вземат автограф и лично да разменят някоя дума с авторката в края на събитието не бяха малко.

Фестивалът „Пловдив чете“ – 2022 се реализира с финансовата подкрепа на Община Пловдив и е част от културния календар на града.

Фотограф: Ванеса Попова