Три години след представянето на първата си стихосбирка „Преводачът на света“ („Жанет 45“, 2021) Теа Монева е отново в Пловдив за премиерата на дебютния си роман „Мандарини по Мариенплац“ („Жанет 45“, 2024), номиниран за Националната награда за български роман на годината „13 века България“ през 2025 г. Събитието се състоя на 22 юни 2025 г. в Bee Bop Café с модератори на срещата Ина Иванова и Диана Мъркова.
„Мандарини по Мариенплац“ не е класическият роман за емиграцията, а по-скоро е роман за непрестанното пътуване и завръщане към себе си, за безкрайното лутане, търсене и намиране на младия човек. Главната героиня Ния не спира да търси мястото си в света – лута се между изкуството и фармацията, между България и Германия, между Варна и Мюнхен, между преди и сега, между тук и там. Ако бъде лишена от географски и езиков контекст, историята на Ния става универсална и в нея биха могли да се припознаят всички от поколението деца, родени през 90-те – вече пораснали, но завинаги оставащи си деца на 90-те.
Теа Монева прави умела дисекция на младия човек, вниква във вътрешния му свят, изследва неговите търсения и стремежи и това най-ярко проличава във втората линия на повествованието, а именно – поетичните импресии под формата на дневник, разпръснати по салфетки, опаковки от дъвки, пощенски пликове, които са одушевени и дори общуват с Ния. Частите от разпиления дневник могат да бъдат прочетени поотделно и отново биха звучали като завършена цялост. При тях е налице вглеждане в детайлите, характерно за поетичното говорене – вглеждане в насекомите, мушиците, мравките, въпроси за Бог и създаването на света – тук Теа е отново поетесата, която помним от „Преводачът на света“.
Доколко в романа присъстват автобиографични елементи, имат ли прототипи главните герои, какво сънуват насекомите и за какво е метафора Бог, може да прочетете в интервюто на Диана Мъркова с Теа Монева.
До каква степен в романа присъстват автобиографични елементи?
Не мога да отрека, че има автобиографична нотка в романа ми. Със сигурност такива елементи присъстват. Голяма част от емоциите на главната героиня, Ния, са заимствани от моя живот. Теа и Ния се преплитат в романа, едновременно с това Ния има възможността да е и е много други хора. Ако мога да се изразя по георгигосподиновски – Ния сме. Ния сме аз, мои приятели и близки в Мюнхен и в други немски градове – Кьолн, Берлин, Хамбург; приятели в Англия; такива, които от Варна са заминали за София, дори не е задължително да са били в чужбина. Ния е съвкупен образ от много хора, които са напуснали комфорта и уюта на дома, излезли са извън тези първи граници и са жадни да открият себе си, да потърсят мястото си в света. Ния е донякъде и брат ми, който е по-малък от мен, но някои негови чувства и истории също са помогнали за написването на тази книга. Така че Ния е обобщен образ. Дори като се замисля, Ния вече съществува повече от мен. Пожелавам ѝ да е всички свои версии.
Това ли са децата на 90-те?
Мисля, че да, да, това са децата от нашето поколение. Написах тази книга за идващите след нас, понеже мислех, че ще я чете някой, роден след 2000 г., който е например в Германия или в друга чужда държава. Този хипотетичен читател силно желае да завърши уж желаната специалност, но се сблъсква с много неочаквани и неприятни за него ситуации, с които първоначално не знае как да се справи. При писането си представях този читател, който беше значително по-млад от мен, но в момента основните читатели на книгата са мои връстници, децата на 90-те, както и много майки, а често и баби, които искат да разберат през какво точно са преминавали децата и внуците им по време на своето студентство. За мен това е радостна, макар и леко меланхолична книга. Животът в началото на емиграцията често просто е такъв и няма нищо лошо в самотата и големите въпроси, така човек израства, не може родителите ни да ни предпазват от всичко. Мечтая с тази книга да предложа утеха на самотните и на търсещите, някак да им подскажа, че не всяко тяхно земетресение е краят на света, че всичко ще е наред. Казвам го и тук: всичко ще бъде наред.
Как решихте да включите втора линия на повествованието посредством формата на дневник? И защо Ния пише тъкмо върху салфетки, пощенски пликове, опаковки от дъвки?
Често ми хрумват неща, основно стихотворения или кратки пасажи, които изпитвам нужда да запиша. Дълги години не носех тефтер в себе си и затова драсках на първото нещо, което видя. Често това са били салфетки, понякога хвърчащи листчета в лабораторията. Непрекъснато получавах поща в Германия, кажи-речи всеки ден, търсеха ме по какви ли не важни и маловажни въпроси. Не отварях пощенските пликове с дни, месеци, някои никога не съм отваряла, те се трупаха вкъщи и ги използвах за записки на стихотворения, списъци за пазаруване, задачи, идеи за разкази и така нататък. Така ми хрумна и идеята за приятелството между Ния и салфетките. Самата аз навремето си водех дневник – първо в тетрадка, после на компютър – усещах това като страхотен начин да споделиш тайни на свой неодушевен приятел. Защото всяко дете, всеки възрастен има нужда от приятели, някои от тях въображаеми. Особено ако си отишъл да живееш сам някъде, нямаш дори познати, а изпитваш нуждата от близост, от довереник. Салфетките биват одушевявани в „Мандарини по Мариенплац“ и в даден момент те самите изказват мнение, Ния започва да води диалог с тях или по-задълбочен монолог със себе си, зависи от гледната точка. Понякога имаме нужда от този разговор, необходимо е да намерим начин под друга форма да изречем на себе си истините, които вече са ни познати.
Знаеш ли, Ния, след време тази твоя емиграция ще бъде смешна – прошепна ми една салфетка. – Внуците на твоите внуци ще живеят на други планети, в други слънчеви системи, човечеството ще се разпръсне из галактиката, ще последва поколение на номади и откриватели, което отраства сред звездите, което не може да спре да пътува, което се чувства наистина живо само когато емигрира от място на място.
„Мандарини по Мариенплац“ роман за емиграцията ли е – извън и вътре в нас? Или роман за порастването?
Мечтаех да напиша книга, книга за живота, за онези моменти, в които не знаем кои сме, дали въобще сме някои и можем ли да се метаморфозираме в друга форма. Тези състояния на безтегловност са характерни за младостта и често ни напускат след една определена възраст. Ния се намира точно в тази точка на съществуването, всеки неин ден е един малък катарзис.
Според мен това е роман за младо момиче, което не е съвсем сигурно какъв човек иска да бъде. Лута се между две възможности, за да осъзнае, че има и трета, най-човешката от всички. Също е и роман, който се вглежда в други алтернативни възможности като това насекомите да са създали всичко, което на пръв поглед е абсурдно. Това е една микровселена, в която романът навлиза и показва други перспективи – гледните точки на насекомите. Аз мисля, че ние и насекомите, дори, ей богу, ние и тротоара пред блока не сме чак толкова различни. Малкото не бива да се разграничава от голямото. Всеки атом е създаден от протони, електрони и неутрони (доколкото ни е известно), просто различни на брой. Ние, тротоара, котката от съседната тераса, скакалеца и така нататък сме съставени от една материя, просто съществуваме в различни конфигурации, всичко е флуидно, едно и също. Не бива да забравяме това и да оставяме на разни дребнави проблеми да ни диктуват ежедневието.
Сънищата на насекомите се събрали и образували света. Светът със стърчащи треволяци до реката, буйни храсти с примамващ аромат, островърхи и полегати планини, поляни с минзухари, топли тела, всякакви повърхности за кацане. Цъфнали цветя за събиране и пътеки за разходки и прелитане. Потоци, блата, в които да се давят или раждат някои от тях, дървета, където на сянка да почиват и чиито плодове да берат. Насекомите се пръснали навсякъде. Така започнало всичко.
Насекомите ли са измислили света?
Възможно е, защо не? Аз мисля, че трябва да сме отворени за алтернативни сценарии. Едно време се е смятало, че Земята е плоска, оказало се е, че е кръгла, че не сме центъра на Вселената, че нашият свят не е върху огромна костенурка или слон… Сега знаем, че всички тези теории са грешни. Така че може да се окаже, че не е имало голям взрив, че съществуването на нашата Вселена не е започнало по този начин. В какво вярваме? Науката се съмнява в собствените си твърдения и това е напълно нормално в този етап от развитието ни, тогава защо има хора, които приемат сегашните ни теории за съвършени и върховни истини? Възможно е някой в момента да сънува всички нас и ние да сме част от този сън. Или насекомите. Може да се окаже, че е нещо такова, че този някой е водно конче, мравка или просто Вселената, която се опитва да забрави себе си такава, каквато е, да се потопи в илюзии и фантазии, да се раздроби на няколко племена. Не се знае какви всъщност са истинските закони във Вселената и как сме възникнали като вид. Препоръчвам с две ръце филма „Осъзнат живот“ на Ричард Линклейтър, както и да не забравяме следното изказване на Пиер Теяр дьо Шарден: „Ние не сме човешки същества, които имат духовно преживяване, а духовни същества, които имат човешко преживяване“.
За какво е метафора Бог?
Бог е синоним и метафора за много неща – метафора за Вселената, обич, приятелство, свързване… Може Бог да е майката, която изпраща компоти на детето си, да е най-добрият ти приятел, партньорът ти. Може Бог да е някакво занимание, което правиш и с което помагаш на другите. Така че за всеки Бог може да е нещо различно, но за мен е важно да вярваме в нещо и да се борим за него. И то да ни дава сила в ежедневието и смисъл в съществуването. За един поет Бог е поезията, за някой хирург може да е някакъв рядък тип операция, който той извършва… За филолога например какво е Бог – това са думите… Много неща могат да бъдат Бог.
Нека всеки намери своята религия или сам си измисли такава, да се обяви за поклонник на това, в което вярва. Тук ще си позволя да направя препратка към едно свое стихотворение:
Поклонник на поезията
Толкова много световна
и лична история,
горения на клади
пред глутници, вълци,
а после:
прозорци, килии,
астрология, физика, химия,
смях,
планети, тела.
Съблякох дебелата си кожа
и се научих да вървя,
да пристигам като потъващ кораб,
да заставам оголена жица
сред всички цветя,
да се гъна като листче хартия,
като оригами,
поклонник да съм.
А мандарините, разпръснати по площада? Те за какво са метафора?
Ще се опитам да обясня, без да издавам много от книгата. Мандарините са нещо чуждо в държава като Германия. В Германия няма мандаринови дървета. Мандарините са отраснали зад граница, идват от другаде и често са все още зелени. Когато пристигнат в Германия, узряват, но може би не узряват чак толкова, колкото биха на родна земя. А от неметафорична гледна точка – обичам да намирам малките нишки, които съществуват между въображаемия и действителния свят, да потапям себе си в детайлите – на Мариенплац има реално съществуваща сергия за плодове. Освен това съм виждала разпръснати мандарини в Швабинг (квартал на Мюнхен) и съм си мислила: Боже, какво правят тези мандарини тук, те не принадлежат на това място… Те са от друга държава, от по-топли страни! Отива ли им немския език, хората тук, разбират ли се с местните?
За децата на света ли е този роман? Разпръснати като мандарини по света?
Това е много хубав въпрос, първоначалното работно заглавие на книгата беше „Децата на света“. Впоследствие го промених, защото мисля, че Ния се опитва да е дете на света, но не става ясно доколко успява. Много е трудно, когато имаш стабилен корен, когато деветнайсет – двайсет години си живял в една държава, след това магично за секунди да се превърнеш в дете на света. Поне при мен, както и при много мои приятели, човек винаги усеща, че първата родина е негов дом, към който изпитва нуждата да се завръща. Ако се сравня с други хора, които познавам и които са живели в няколко различни държави, още от малки през четири – пет години са сменяли страната, то това са истинските деца на света, които, където и да отидат, си построяват нов дом. Аз мисля, че тази книга е по-скоро за децата, които се опитват да са деца на света – има нещо в тях, което ги кара да се завърнат в родината си в някакъв момент. Ето, отскоро живея отново в България и просто знам – България е вкъщи. В даден момент също е важно да осъзнаем, че домът не е само конкретно място, а домът е конкретен човек или хора.
А в бъдеще време? Според мен, ако човешкото развитие като раса продължи по правилен път, в даден момент ние ще сме хората от планетата Земя, ще възприемаме цялата планета за свой дом, всяка клонка на всеки континент ще е наша и едновременно на всички останали. Така ми се струва, че трябва да се живее и разсъждава, да търсим щастието вътре в нас, а не в притежанието.
Тъжно ми е. Тъжно ми е, че мога да съм само българско момиче, родено само в тази точица от историята.
Искам да съм шведско момиче, норвежка, италианка, французойка, момче от Перу, Бразилия, Невада, да съм отраснала в Нигерия, Уганда, Казахстан, Индия, Австралия, да съм живяла през Средновековието, Ренесанса, каменната ера, във всяко едно време, на всяко едно място, да съм упражнявала всякакви професии, да съм била и бъда всички тези хора.
Искам да съм себе си, едновременно с това да съм някоя Флорис, да съм безстрашна, да съм непукист, да съм родена с тази свобода. Искам да съм себе си, но и някой Феликс, да имам цел, мечта, да я следвам и вярвам безусловно в нея. Искам да съм себе си, дете на морето, но и някоя Весна, дете на света, да уча и да знам, че ме бива в това, че искам това.
Весна, Флорис и Феликс са едни от най-ярките персонажи. Това ли са „децата на света“? Имат ли прототипи тези герои?
Според мен и тримата персонажи са много добър пример за деца на света. Особено Флорис и Весна, които непрекъснато са обикаляли планетата и са живели в различни държави. Най-ярък прототип в истинския свят има Феликс. Той е базиран на четирима души, двама от които са отраснали в Южен Тирол. Едното момче ми беше съсед в общежитието и отричаше всичко немско. Складираше паста под леглото си, кафе в разни шкафове, носеше си консерви от домати, правеше ни пица (защото немската пица не ставала за нищо), пиеше само италиански вина. Много ярък спомен ми е останал от съжителството с него. В книгата има момент, в който Ния пита Феликс като какъв се чувства, защото той обяснява, че на различните хора отговаря по различен начин откъде е. И героят даже не разбира въпроса ѝ. Така че, въпреки че той е донякъде върл италианец, все пак италианският не е родният му език, самият герой е и малко австриец. Самата Флорис няма корени – тя е на едно място и едновременно не е. Прототип са ѝ много германки, които познавам, не само един конкретен човек. А Весна е съставена от две от най-добрите ми приятелки, едната от които е хърватка, живяла е в Япония, в Германия, в още няколко държави за по-кратко време, а пък другата е наполовина от Кения, наполовина от Германия. Така че това са децата на света. Ние също бихме могли да се превърнем в по-космополитни хора, не задължително като емигрираме в друга държава, а четейки много книги, образовайки се по различни глобални въпроси, разглеждайки чужди гледни точки, излизайки извън рамките на консервативните ценности и криворазбрания традиционализъм…
Какво бихте посъветвали Теа в първи курс, току напуснала България? За нея ли написахте книгата?
Бих я посъветвала да не взема всичко твърде насериозно. Често случки, които ни изглеждат като края на света, не са. Ще ѝ заръчам да се забавлява повече и да знае, че това, което ѝ се случва, е благословия и огромна чест, че трябва просто да се втурне с главата напред в приключението. И ако нещата от живота не се получават така, както иска, да продължава да се опитва, а не да започва да се самосъжалява и да потъва в разсъждения какво е можело да е такова, но е другояче.
Не, не написах тази книга за себе си, а по-скоро за въображаемия читател, който след време ще отиде да учи в чужбина и ще му трябва точно този приятел. За някого, който ще търси съмишленик и сила сред думите.
И последно, продължавате ли да превеждате света?
Това също е много хубав въпрос. Светът около мен и в мен скоростно се променя и има нужда от непрекъснат превод. Въпреки че живея в България от няколко месеца и уж всичко в родината трябва да ми е кристално ясно, има много неща, които със сигурност не са ми, срещу някои дори се бунтувам и отказвам да ги разбера такива, каквито са, избирам да ги преведа грешно. Относно мен самата може също да се каже, че и аз често живея като превод на себе си. Не се разбирам напълно и непрекъснато се старая да вникна повече в собствената си философия за живота, както и в своите приятели, опитвам се да съм любопитна, да съм отворена към всичко. Така че, да, съществувам, следователно превеждам, и превеждам, следователно съществувам.
Цитатите в курсив са от „Мандарини по Мариенплац“ (авт. Теа Монева, изд. „Жанет 45“, 2024).
Фотограф: Владислав Христов
