Поетът Валентин Дишев и короната на живота

Райна Кацарова

Един от най-очакваните моменти на фестивала „Пловдив чете“ винаги е връчването на Наградата за високи постижения в съвременната поезия „Орфеев венец“. Сред досегашните лауреати са имена като Константин Павлов, Валери Петров, Борис Христов, Дамян Дамянов, Стефан Цанев, Екатерина Йосифова, Иван Теофилов, Аксиния Михайлова, Иван Ланджев и Виктор Самуилов. Тази година тя бе присъдена на поета Валентин Дишев.

Веднага след официалната церемония, още с венеца на глава, той беше заобиколен от приятели. Помолих го за интервю и той отговори на въпросите ми за блога на „Пловдив чете“:

Как се чувствате в първите минути след награждаването?

Чувствам се добре. Чувствам се притеснен и уплашен от това, което следва. Наистина, наистина, тази награда не е за мен. Тази награда е за цялата ми история. Тази награда и затова е тежка, и затова е чест, защото е и за по-голямата част от лауреатите на тази награда. Поне 14 от тях, които са важна част от моя живот, част от моята история. По какъв начин аз съм започнал да гледам на литературата и поезията, и да ги живея. Затова, да попаднеш в тази компания, в тази почетна листа е наистина изумителна чест, която не съм очаквал. Така че, това чувство в момента е и притеснение, и радост. И най-вече дълг.

Към кого е този дълг?

Дълг към това, че някой ме е припознал в този списък. Дълг, че някой е решил, че и аз мога да бъда сред тези хора. В този смисъл – имам два избора. Или да вдигна още по-високо летвата пред себе си, или да замълча. Така или иначе, аз отдавна взех решението да замълча и повече да не публикувам нищо като Валентин Дишев. Валентин Дишев да спре да публикува. Объркващо е, но се случи така, защото когато си влязъл в един такъв списък, ти трябва да имаш куража и силата да устояваш и да отстояваш това свое присъствие. Но и дълг по никакъв начин да не направиш каквото и да е било, което би могло да хвърли сянка. Не върху себе си. Ти не си толкова важен, но по никакъв начин сянка върху самата награда и върху хората, които са лауреати. Защото огромна част от тях са гиганти.

Тук, на стълбите на Античния театър, докато разговаряме, Ви чакат млади хора за да отидете да празнувате. Какво е Вашето послание към тях?

Те си знаят какво е моето послание, защото са мои студенти от Пловдивския университет. За мен е чест, че са тук около мен, което е оценка като преподавател. Ренета Бакалова, която също е тук при нас, е не само моя студентка. Мой човек, чиито стъпки в писането отдавна започнах да подкрепям. Редактирал съм една от нейните книги. Имам удоволствието и честта да редактирам следващата, която се надявам още тази есен да си появи. Един от най-специалните, най-различимите и най-обичаните от мен гласове в съвременната българска поезия. Не просто младата българска поезия, а съвременната българска поезия. Всъщност, за мен е радостно това, че мнозина от хората, които споменах и на церемонията, хора например преминали през Школата за литература и хуманистика „Глоси“, днес не просто имат книги, но са сред най-различимите гласове на тази поезия – българската, съвременната. Радват се на успех, оценяван според признанието, уважението и обичта на читателите. Те знаят моето послание, което винаги е било едно и също.

Посланието, че в този живот, едно от най-важните неща е постоянстващото усилие, умението да се отдадеш на нещо. Да се отдадеш с постоянство и да не позволяваш да се отклоняваш от пътя. Много важно е, нямах възможност и на самата церемония, защото се предполагаше да говоря по-кратко, много важно е, наистина да спомена например Анна Лазарова и Георги Гаврилов, с които също отдавна се познавам, също отдавна работим. Които преминаха през Школата и на които поверих моя мажоритарен дял от Издателствата „Арс“ и „Scribens“. Така те са вече тези, които ще поемат грижата за тях. Те не само, вярвам прекрасно, ще се справят, защото вече се и справят. Те са и изумителни поети. Млади български, невероятни и двамата. Имат нови книги, които са прекрасни. Много различни, както и те са различни, като личности, но наистина прекрасни книги. Така че, моето послание и към тях всъщност е същото. И те вече доказват, че го умеят. И ако продължават да го развиват, със сигурност ще направят изумителни, впечатляващи неща. И по-важното – неща, които ще бъдат важни за българската литература. Неща, които ще бъдат важни за българската култура. Неща, които ще дадат възможност тя да се възпроизвежда и да устои на невероятното насилие и притискане на високата култура. На онова, в което някои се опитват да превърнат живота ни. На онова плъзгане по повърхността на битието, придружено в също време в последните години с много разкази и думи за корените. Но аз винаги съм напомнял, че всъщност не корените са важни, защото онова, което осъществява, онова което прави възможно съществуването на дървото, е всъщност кората. Защото хранителните сокове от корените минават през кората и хранят цялата огромна корона – листата, плодовете и така нататък. Високата култура е кората на дървото на живота. И ако ние посягаме на нея, със сигурност, в един момент, колкото и да настояваме на корените, дървото ще изсъхне. Мисля, че това е добър завършек.

И аз така мисля. И последно „по холивудски“, да попитам – къде ще сложите този прекрасен „Орфеев венец“,  изработен от Жорж Трак ?

Нямам представа. Наградата „Христо Г. Данов“ например, която получих, стои в „Хралупата“. Тоест на онова място, което създадохме преди години с прекрасните млади хора, които стояха в нейната основа. Мястото, където се приютяваха Издателствата „Арс“ и „Scribens“. И тя стои там с надеждата да е „за кадем“ и да донесе награди на тази общност. Наградата „Иван Николов“, честно казано, въпреки че много я обичам и ценя, наскоро забелязах, че е потънала в прах, когато я открих под някакво количество хартии. Така че, не знам къде ще сложа „Венеца“. Аз винаги съм казвал нещо, което мнозина не разбират – аз се радвам на наградите.  Но се радвам на наградите не като на награди, а се радвам на тях, заради онези възможности, които те ми дават да помагам на нови хора. Да помагам на млади автори. Защото те дават легитимност, в която всеки млад автор, когато се срещне със своя редактор, иска да има. Да има увереност, че човекът срещу него е достатъчно легитимен и е забелязан като човек, който би могъл, наистина нещо да даде на този млад автор. Доверието, разбира се, между автор и редактор, се гради по-нататък в тяхната работа. Истинското доверие. Но много е важна тази първа стъпка и за мен наградите са важни, само и единствено от тази гледна точка. От гледната точка на това, че те разширяват възможността ми да помагам.

Благодаря!

Моля. И си е така!

Така е. Носителят на „Орфеев венец“ – 2023 Валентин Дишев няма да спре да помага на младите автори.

Снимки: Владислав Христов, Ванеса Попова