„Лежал он и думал: что жизнь хороша…
Кому — хороша, а кому — ни шиша.“
Владимир Высоцкий
От Радослав ИВАНОВ
Винаги съм бил предубеден към поетичните антологии и книгите от типа „избрани стихове“. Защото поезията е екстремно и много лично изживяване, което се опитва да превърне мига във вечност. И всякакво подбиране, събиране и подреждане ми се струва изкуствено и смущава усещането ми за интимност и автентичност. Но новата поетична книга на Палми Ранчев прави изключение. Изборът и начинът на подреждане, които са направили Маламир Николов и издателство Scribens карат стиховете да избухнат с нова сила. Наистина съм възхитен. Създали са 300(!) страници поезия, които вълнуват, въвличат, взривяват сетивата и преживяването им е по-живо и истинско от момента, когато са бил публикувани за първи път.
А този момент е отдалечен във времето. Палми Ранчев пише и публикува още от миналия век. Първите му стихосбирки „Манхатън, почти събитие“ (1993), “Хора и неща (1995), „Шапката на скитника“ (1996), “Парцаливо знаме“ (1997), „Хотелска стая“ (1998) излизат още в началото и средата на 90-те. Тоест, съставителите на „Под шапката на скитника“ (2022)/Издателство Scribens, са имали нелеката задача да анализират и подберат почти целия поетичен живот на автора. И да го подредят така, че да звучи все едно е писан днес. И са успели да се справят блестящо. Не сте чели стиховете на Палми Ранчев – тази книга задължително е за Вас. Ако пък сте сред неговите многобройни почитатели, то „Под шапката на скитника“ има почетно място във Вашата библиотека.
Маламир Николов е избрал класическа структура за книгата. Той се движи по хронологията на стихосбирките, като изважда заглавията им в цикли. Какво толкова? – ще кажете Вие. Съвсем нормално – ще ви отвърна аз. И ще продължа – силата на тези избрани стихове е в, както сполучливо се е получила хрумката на подзаглавието: „Подреждане на уличните безпокойства“. Да, поетичният свят на Палми Ранчев е подреден великолепно от Маламир Николов и ни води като вихър от емоция в емоция и от тема в тема. Стиховете се четат леко и бих казал настървено, така прецизно и увлекателно са подбрани. Създава се една стихия от преживявания, която не ти дава покой до края. Единственият ми проблем с тази книга бе в това, че поради сериозния й обем, в един момент се почувствах наистина уморен и дори изчерпан емоционално. Истината е, че ми натежа силата на думите, а още не бях стигнал до края. Но не исках да спирам, преди да затворя последната страница. И понеже Ранчев пише дълбоко и вълнуващо, и изисква от читателя си непрекъснато да съпреживява поетичната буря, да анализира и попива смисъла веднага, аз леко се препънах. Да, наложи се за малко да спра, да поема дъх и без никакво колебание да продължа до края. Защото това са постигнали издателите – едно устремно препускане из дълбините и криволиците на поетичната Ранчева душа.
Минавайки през този емоционален лабиринт, започнах да осъзнавам, че книгата от типа „избрани стихове“ има едно сериозно предимство. Когато е майсторски направена, каквато е „Под шапката на скитника“, тя ти дава поглед от високо, разкрива като на длан голямата картина, виждаш целия замисъл. Ставаш свидетел и съучастник на най-ценното у един автор, неговия път, развитието, което е преживял, докосваш онова, което го е движило в една или друга посока. И си мисля, че започвам да харесвам този вид представяне на поезия. Именно защото мога да стана спътник в дългото пътуване. Разбира се, самият автор много по-добре описва това: „Професионален скитник съм. Обичам да срещам всякакви хора. Да говоря с тях. Със себе си ми е най-скучно да говоря. Нямам какво да кажа на себе си. Не сме в диалог. Като фонична кутия съм – смесвам чужди гласове, не търся символи в думите, не ги украсявам с метафори, просто взимам чуждите думи и ги поставям на местата им. Това е истинският език.“ Съгласявам се и не съм съгласен. През цялото време бях в диалог с поезията му. Съставителят на книгата го е казал прекрасно: “Защото това е поезия не ,,за“ живота, а „на“ живота. И всеки стих вътре е: ,,като кръв, като кожа, като дишане отблизо“.
Още в началото те изумява дълбината на иначе минималистичното „БОГ“:
Искам да вярвам, че има такъв дядо.
Готов да ме погали, когато заплача.
Строфата буквално взривява религиозните стереотипи, противопоставя човешкото на божественото и търси смисъл в крайни интерпретации на съвремието. Но Ранчев пише така, той перфектно умее да раздроби света на молекули само в две изречения.
Разбира се, не са му чужди и многословните формати:
ЛЮБОВ ПРЕЗ НОЩТА
Надменна вежда. Ъгълче на усмивка.
Профил на невинността. И на порока.
Най-важното е възклицание: Ах,
колко съм хубава! Красивото се цени.
И костюмът, с който е облечена.
Триста и двайсет долара. Подарък
от французин? Или от англичанин?
Опаковка за нещо истински нейно: тялото.
По-важни са очите: нощни пеперуди.
Още една причина да є предложа всичко.
Не ме питайте какво означава.
Не е ли достатъчно – ще се откажа.
Няма да хапя юмруци. Ще променя живота си.
Ранно лягане. И режим на водката.
Знам, че тя е абстракция. Рисувана от бясна
музика. От тъмнина. И луди светлини.
Тя е жената. Жените. Заради нея ще забравя
всичките си влюбвания. Полувлюбвания.
Лудовлюбвания. И разлюбвания.
Заради нея се отказвам от нея.
Ей, къде ми е черупката? Искам да се скрия.
Но кой е този? Висок. Слаб. И красив.
Моят заместник. Наместник. Предвестник.
Обесник. Постепено всичко се разбира.
Махай се! Заразен съм. Спинозен. Влюбен.
Сто хиляди вата трещят в главата ми.
Червени лампи светят. Нощни светофари.
Виещи сирени. Надпищяват се. Ослепяват се.
И музика! Музика! Музика!
После тъжни луни. Още по-тъжни.
Кучешко тъжни. Над сгромолясващи се
виадукти от звуци. И разрушена мозъчна тъкан.
Заедно с копнежа да-съм-в-нея.
Устните са за целуване. Прилепвам – отлепвам ги.
Бедрата опипвам. Разравям. До последната семка.
И крещя: Възвисете хигиената. Къпете се по-редовно.
Човекът мирише. Употребявайте о-без-ми-ри-си-те-ли.
Разчекнати уста. Танцуващи пирани
на сластна Амазония. Влага и любов.
Трия си пръстите. Сухи са. И продължавам
с думи. Съдбовни картички. Разкрачени писма.
Удушени в юргана въздишки. Балонести охкания.
Ох, не му позволявай! Да бърка в джинса ти.
Да ти изстисква гърдите. Бягай, бягай!
Избягай! Ела при мене!
Не се оправдавам. Но преди десет години
бях по-неопитомен. Още „по“ преди сто.
Тогава бях направо див. Щях да го убия.
Ей така! Днес не мога. Не зная защо.
Отново сме един до друг. Как ти беше името?
Не ти, другата. Циците в бяло.
Плача. Не точно. Имам влага в очите.
И разбира се, че съм за любовта.
Преди лягане. За сън. Но сега
ме оставете на мира. С други желания съм.
И цел. Ще се само-у-би-вам! У-би-вам!
У-би-вам! С музика. Му-зи-ка!
Повече няма да подсказвам. Пътешествието в поетичния свят на Палми Ранчев ще продължите сами. И внимавайте за най-важното! Поезията му се променя с времето. И точно тук е очарованието на тази книга.
ПОДРОБНОСТИ
ОТ АВТОПОРТРЕТА
Перон, силует.
Отдалече не се разбира
как изглеждам.
Изправен куфар
в краката. И желание
да съм другаде.
Отблизо всичко
е доста ясно.
От синтетичния и концептуален израз на кратката форма до новия поглед в „Отблизо всичко“, където образите са изчистени от товара на емоцията и очакванията, има само тук и сега, четем резки щрихи, все едно рисувани с груб въглен, но все така безпощадно точни в смисъла, който носят:
КОЛКО Е ХУБАВО –
отново дойде пролетта.
И никой кретен не може
да я върне. За това, че са й
кални обувките. А лицето
зачервено и подпухнало
от продължителен плач.