Фотограф: Радослав Иванов
Интервю на Райна Кацарова
Намирам се в „Петното на Роршах“, броени минути преди Хайри Хамдан да започне гостуването си в Литературен салон „Spirt & Spirit“. Писателят пристига заедно с Ина Иванова – домакин и модератор на предстоящото събитие. Неговият роман „Лешникови градини“ на издателство „Знаци“ тази година има второ издание с нова корица, а интересът и любовта на читателите не стихват. Те провокираха и срещата, част от есенната програма на фестивала „Пловдив чете“.
Специално за нашия блог plovdivchete.com Хайри Хамдан отговори на няколко въпроса с леки прекъсвания за автографи от вездесъщия пловдивски талисман Стефчо.
/ Вълнувам се и съм си написала въпросите на лист /.
Здравейте, добре дошли в Пловдив, отдавна чакам тази среща. Вие сте човек, който пише и превежда. Струва ли Ви се понякога, че живеете два живота и имате две души?
Чак два живота не, но моята душа преминава от един свят в друг. И то културен свят, който обогатява. Тя непрекъснато черпи от тук и от там. А това помага за себеопознаването и оформя мирогледа. И до голяма степен определя моята култура, моето усещане.
Питат ли Ви често за името Хайри? Какво означава на Вашия език?
Хайри на български е Добрин. Идва от „хаир“. Това дори не е много арабско, колкото канаанско име, не е много разпространено в арабския свят. Това е една подробност, която аз по-късно разбрах, не е като Али и като Мохамед. Хайри по-рядко се среща.
Колко еднакви и колко различни са хората от двете Ви родини?
Естествено, тревогите до голяма степен се припокриват. Всяко едно семейство, всяка личност търси да се реализира, да се развива, да намира своето място под слънцето. С различните нюанси в културата и ежедневните си традиции. Но в общи линии този свят се превръща действително в едно малко село покрай тази глобализация. И съвременните комуникации ни приближават страшно много.
Вие имате три дъщери. Във „вашия дом – вашата крепост“ помага или пречи толкова женска енергия?
Не, не, не! В никакъв случай не пречи. Жената е символ на всераздаване. Освен това, те са с различен характер, всяка една ми дава друго усещане за наситеност и за щастие. Примерно журналистката – най-голямата, с нея непрекъснато спорим, говорим много, смеем се.
Средното ми момиче – Мариямин или Мариям, имам една такава стихосбирка, посветена на нея. Тя е музикант и усещането ѝ за света наистина е музикално. Дори и в математиката, когато беше малка, я питах колко е 5+3, а тя започваше да брои: до – ре – ми, за да може да достигне до верния отговор. Мисли по друг начин и докато учеше в Музикалното училище, а после и в Академията, непрекъснато изпълняваше най-различни пиеси, балади, така че нейният свят наистина е красив и музикален. Но пък мълчалив, защото на музиканта му трябва страшно много време, за да може да усъвършенства себе си.
Най-малката ми дъщеря пък е артист. Тя е певица, звукорежисьор, кипи от енергия и съответно някак успява да привлича проблемите. Тя е друг характер, сега е вече на 25, но е най-малката. И все още живее с нас. Разбира се, има си своя живот, но повече остава при нас и това е нормално. Така че, който има три дъщери, живее в „Три сестри“ – известната пиеса от Чехов и светът му е малко по-богат, малко по-различен и по-разнообразен.
Музикант къща не храни, а поет храни ли?
Сега… Не може един поет да разчита на своите продажби. Малко са хората, които разчитат, но на един добър литератор му се отварят много врати. Освен това, аз съм и преводач, имам доста поръчки и задачи. Дори се случва да отказвам по някоя от заетост, слава Богу. Но пък за да стигна до това положение и до тази степен на професионално осъществяване, ми трябваха много години, много време и много усилия. В тази връзка съветът ми към хората е всеки да намери себе си в една насока и да се развива в тази насока. За да е с една глава над другите. Изисква усилия, но само тогава ще берете добри плодове.
Застига ли ни сянката на войната?
Няма как, тя ще застигне целия свят. Сега в Европа ние виждаме каква е инфлацията – огромна, защото значителни ресурси отиват за производство на оръжие, съвременно оръжие, модерни снаряди, които се използват само веднъж и край. След това, тази тревога и това неспокойство – какво ще стане, кой е следващият, дали ще се използват по-мощни ракети при ударите и не дай Боже атомни, макар и с малък обсег. Всичко това ни заплашва. Аз мисля, че и природата страда. Всичко това се усеща по теченията – по въздушните течения, където барутът изгаря цели плантации. Няма как да не влияе, няма как…
Човечеството е заплашено от самото себе си. Ако ние не се грижим за Майката Земя, тя ще се откаже от нас. Говоря за цялото човечество. Не е възможно да оцелеем, ако наистина не променим манталитета си. Да се върнем към Господ. Да се върнем към бога е най-важното.
В какво време живеем сега?
Лошо време.
Колко е лошо?
Лошо време, много лошо време. Алчност, желание за власт, завоюване на възможно най-много блага, задушаване на другия, загиване на морала. Всичко това влияе, много лошо влияе, и трябва много усилие, за да се намери правилният път.
Как виждате бъдещето тогава?
Оставам с надеждата, че ще се събудим някак си и след този ужас, след като сме погребали толкова много, след като сме отровили земята, може би ще дойде един момент, в който трябва да се върнем към Господ. Ние сме подобни на Бог, въпреки че никога няма да стигнем до тази височина, но няма друго – вярата ще ни спаси.
Имам надежда за…Как бихте довършили изречението?
За по-добро бъдеще, надявам се.
Хайри Хамдан е роден през 1962 г. в Дер-Шараф, западния бряг на река Йордан. През 1967 г. емигрира със семейството си в Йордания, където завършва гимназия. Живее в България от 1982 г., където се дипломира като инженер през 1989 г., женен с три дъщери. На български е издал шест стихосбирки и три романа. Носител е на световни литературни награди в Египет, Саудитска Арабия и Палестина. Носител на награда „Перото“ за превод през 2018 г. и наградата на Съюза на българските преводачи – 2018 г. Поетичната му книга „Водните лилии на паметта“ го изведе сред тримата финалисти за Националната литературна награда „Перото“ в раздел „Поезия“ през 2020 г. Романът „Лешникови градини“ излезе през 2020 г. с подкрепата на Министерство на културата. Това е неговото второ издание.
