Райна Кацарова
В двора на Бар „Контрабас“ усещането е сякаш си се прибрал вкъщи. Малките прозорчета, от които се вижда града и голямата червена лампа, до която са седнали Зорница Христова и Йордан Славейков, внасят лек театрален привкус и асоциации с декор. Но това е само тънка нишка от голямата картина на вечерта.
Зорница Христова полека ни въвежда в същността на сборника „Празнично семейство“ и начина, по който го прави, напомня запознанството с някоя голяма фамилия. И както хората в такива семейства са различни, така и разказите в сборника се отличават един от друг. Има разказ изцяло в „Ти“ форма, разказ в бъдеще време, изобщо, книгата е разнородна като звучене.
Зорница Христова предупреждава, че не трябва да четем през личността на автора, а през личността на читателя. „Предизвиква не толкова аналитични, колкото човешки реакции. Чувството за свободата да минаваш през различни състояния, без да смяташ, че нямаш право на тях.“ Христова като редактор, както самата тя се нарече „по съребрена линия“, знае тайните на тази книга, защото поема работата по нея след Марин Бодаков, въпреки огромната загуба. За корицата, която е на Кирил Златков, тя казва, че чудесно улавя историите – привидно обикновеното, като хляба и плода, и в същото време разпарчетосването, потенциалното отдалечаване, имплозията като отношения и действия на героите. Зорница Христова си дава дума и се шегува с автора и „неговата притеснителност, която напира да каже нещо“.
Като истински режисьор, Йордан Славейков, може би инстинктивно, а може би и преднамерено завладява публиката. Енергично става от мястото си, сяда, буйно жестикулира. Дава указания откъм кой профил да бъде сниман: „Наздраве и добре дошли. Вие сте положили усилия да дойдете и да се срещнете с литературата, която малко прилича на мен – не много приятна като характер, така да се каже – да се сблъскате.“ Следва истински монолог, достоен за моноспектакъл, в който герой, актьор, режисьор и постановчик е самият той, който не държи да бъде непременно харесан от всички. Редуват се спомени от конкурси, спечелени от племенници на известни личности. Периоди без работа или работа с неуравновесени руски актриси. Славейков разказа за способността си да се вижда отстрани в тежки и тъжни моменти и да осъзнава нелепостта на опитите да се приемаш твърде сериозно. За способността да се надсмиваш над себе си в моменти, в които страдаш по зарязалото те гадже от Студентски град например. Следва спомен за начина, по който попада в издателство „Жанет 45“, което нарича свой дом, защото хората в него му носят чувство на принадлежност. През 2014-а година се запознал по телефона с Божана Апостолова, която му казала, че не харесва първото изречение на първата му книга. Но понеже бил предупреден да се държи възпитано, пренебрегнал покрилата го червена пелена от гняв, запазил самообладание и отговорил: „Знаете ли какво – четете я от второто, тогава“, при което получил подобаващ отговор, който винаги ще помни: „Прави бяха Марин /Бодаков/ и Жоро /Господинов/. Те ме предупредиха, че сте честен, проклет и талантлив човек“, му казала Божана.
В този дух вечерта продължи като семейна сбирка – имаше закачки, наздравици, комплименти към дамите. В края Йордан Славейков зададе на всички тема за размисъл: „Страхувате ли се да показвате любовта си към близките“. Хората не си тръгваха, разговорите продалжиха. Йордан Славейков освен писател и режисьор, със същия успех може да бъде и профайлър в някоя тайна шпионска организация. Когато ми разписа книгата, той ме сканира набързо и направи психоанализ, който ме доведе до потушени от смях и задоволство сълзи. Какво ми каза ли? Няма сега да ви разкрия. Но си мисля, колко по-хубаво ще е семействата да четат повече и повече да разговарят помежду си. Да се смеят заедно. Но не на другите, а на себе си. Или поне лекичко да се усмихват. Както Йордан Славейков умее.
Фестивалът „Пловдив чете“ – 2022 се реализира с финансовата подкрепа на Община Пловдив и е част от културния календар на града.
