Оля Стоянова и нейните хубави места

Райна Кацарова
Двадесетото юбилейно издание на фестивала Пловдив чете, с програма от март до октомври
2022, стартира с първото си събитие, което беше първо и за сезона на Литературния салон Spirt& Spirit. Предвестник на пролетта и срещите с хубавите книги в града под тепетата стана Оля Стоянова в „еднаква крачка“ със Живко Джаков и книгата “Пътеводител на хубавите места”, представена ни от Ина Иванова.

В началото Красимир Лозанов, от Издателство Жанет 45, обобщи мислите и опасенията на
присъстващите домакини и гости с думите: „Няма да даваме заден ход, защото в тази
изключително ненормална ситуация, в която се намира българското общество, все пак трябва
да се опитаме да оставим едни макар и малки острови на нормалност.“

Срещата пое своя ход и Ина Иванова представи Оля Стоянова като една от най-талантливите и най-смислени авторки на художествени и драматургични текстове, на поезия, на разкази и като дългогодишен опитен журналист.

Разговорът навлезе в дебрите на самата книга и така научихме как са се появили текстовете с
течение на времето покрай семейните пътешествия с от три до пет деца. “Когато пътуваш с
деца, виждаш света през техните очи. Светът се разширява.“ Други пък са правени като
репортажи и по някакъв начин сами са се написали и са застанали на ръба между жанровете.

Естествено е, че “Пътеводител на хубавите места” по някакъв начин следва “Пътеводител на
дивите места”, но с тази разлика, че тук вече по-интересни стават хората. Хората, които живеят с усещането, че се намират точно където трябва да бъдат. Точно като дядото от безименното село в Понор планина. Ина казва, че е открила кода с който трябва да се чете книгата и той е “код на метафоричност”, докато изключително леко, лесно и с особена нежност Оля разказва за едни необичайни срещи“.


А те са наистина различни – за един пикантен надпис на Царевец, за аромата на Смидала в
родопското село Буйново, за лисици и камъни, за цветя, за рози и маточина, за хубави места,
хубави неща и хубави хора или как се хваща дивата вода в Бойково в най-голямата жега.
– Какво ще остане от нас? – пита Ина.
– Историята е капризна! Ако знаем какво ще остане в историята, може би ще бъдем по-
внимателни. Харесвам Истанбул и Пловдив, защото виждаш, че вървиш по стъпките на други
хора.

-Как ловиш текста?
– Параклисите и чешмите не разказват истории, хората ги разказват. Хората имат нужда да
разказват. Харесвам, когато знам, че едно нещо е истинско.

И така Оля ни разказа и своята история със Живко и как трудно различават коя снимка в книгата е заснета от нея и коя от него. За това как са се запознали единият на Мусала, другият на Мургаш. За това, че са единомишленици и вървят с еднаква крачка. Двамата заедно са
пътували с цирк, с военен влекач и с дядо с магаре и каручка. Разказват ни за трите си деца. И
за техните собствени крачки.

Разговорите след автографите този път бяха изключително приятни и искрени, а разстоянията
напълно се стопиха.

Тази книга прилича на един светъл и слънчев прозорец по своя вид и съдържание. Отворете го.

Тръгнете и вие по стъпките на Оля, отидете на някое от местата и тъй като “Не можем да видим един водопад два пъти“, сигурна съм, вашите срещи и вашите истории ще са съвсем различни.

И неповторими.

Всички събития на Литературния фестивал Пловдив чете се осъщстествяват с подкрепата на община Пловдив.