Измеренията на градското и човешкото в новата повест на Чавдар Ценов „Старецът трябва да умре“

Снежанка Чакърова

Стоя между две огледала обърнати едно срещу друго. Гърбом на мен се шири безкраен тунел, както и отпред, но той е игра на отражението, заблуждение на светлината и най-важното недосегаем. Огледалата наслагват своите изображения едно в друго в друго в друго в друго… до необятното.

Пишейки или разказвайки за “Старецът трябва да умре”, аз и всеки друг ставаме поредните жертви на многолистния паус – повествователния стил на Чавдар Ценов. Писателят, родом от София и завършил българска филология в Софийския университет, внимателно разнищва платното на това, което знаем за прозата. Творчеството му непрестанно разполовява нова част на матрьошката от истории пред нищо неподозиращия читател. Той показва картата, която сме избрали от тестето, и ни подтиква да очакваме обикновеното и познатото с нетърпение, ръцете ни стиснати в нервен юмрук.

Представянето на повестта “Старецът трябва да умре” в компанията на Клео Протохристова, Тодорка Минева и Борис Минков в уютния двор на Къщата на Верен Стамболян в Пловдив ме насочи пряко към главната тема в литературата на Чавдар Ценов – драмата на ежедневното битие. Именно в Стария град най-всекидневното се свързва в симбиоза с най-интересното, историческото, което обитава малките калдъръмени улички. В големите градове лъкатушещите и безцелни разходки са възможни – да ходиш, но да не стигаш никъде.

Разговорът между представящите книгата премина плавно от предисторията към настоящето. Преводачът и издател Тодорка Минева припомни творческото минало на Чавдар Ценов. Първата му книга “Черно под ноктите” ни отваря вратата на майсторството в късия разказ, а удивителното е, че пътят й на пазара е започнал със сергия и малко издателство. Главна роля в кариерата на писателя изиграва антологията “Имало един ден”, подбрана от Нина Иванова. Творбите в нея са създадени по различно време, но нищо не издава това. Включва както проза, така и разпръсната между нея поезия, като Чавдар Ценов сподели, че лириката участва по преценката на Нина Иванова. Откроява се силно фокусът върху пребиваването, днешното и градското, които вървят слепени като десерт в Чавдар-Ценовото творчество, но и усещането, че ако извърнем поглед встрани от текста дори за минута, ще изпуснем нещо монументално.

Критикът и рецензент на “Старецът трябва да умре” Борис Минков акцентира върху маневреността и експериментналната натура на Ценовия език, както и присъствието на детското възприятие в разказите му.

Борис Минков, Тодорка Минева и Клео Протохристова бяха на едно мнение относно умението на автора да играе на шах едновременно с езика и с читателя. Засегнато беше и опростяването на говора на героите, свеждането му до възклицания, ретроспекции и разговорни думи. Интригуващ за мен, начинаещата в Цаневата художествена реалност, остана поместването на различни медии в разказите, а освен това и присъщата им междутекстовост.

По този начин се пренесохме към главния заподозрян на вечерта – “Старецът трябва да умре”. Написана за кратко време и интензивно, повестта лесно разпалва интерес със своя малък обем и многозначна корица, дело на художника Веселин Праматаров. Главната тема на произведението е разклонение от общата за Ценовите текстове – неочакваното приятелство между привидно несъвместими хора с коренно различни характери и виждания за живота. От нея произбизат темите и мотивите за лъжата, вярата, неизбежната старост, бурната младост, страха, мира, изпуснатите шансове, моралността, любовта в различните си измерения, спецификата на съществуването през къснокомунистическа и посткомунистическа България.

Коментарът върху “Старецът трябва да умре” пое професор Клео Протохристова.

Неувереността в реалността и достоверността на предаденото, която усещаме при Док Кихот и Санчо Панса в “Дон Кихот” на Сервантес, беше сравнена с характера на приятелството между повествователя Емил и другия главен герой Вергил. Проф. Протохристова оприличи героите на Ценов с матрьошка и обясни, че главната й лична мотивация е да покаже защо повестта трябва да бъде прочетена. Тя наблегна на баналността и повторението на модела, използван за заглавието: “Ромео трябва да умре”, “Цезар трябва да умре”. Въпреки че заглавието звучи клиширано, ефектът на съдържанието е напълно различен. Естетическата позиция на автора, а и на героите, остава на заден план, дискретна е и не поучава пряко. Според Протохристова авторът “злоупотребява с читателите”, избирайки за структура метаповестта – повест в повест в повест.

Няма как да не споменем дискусията, която се оформи относно жанра на “Старецът трябва да умре” и актуалността на границите, които авторите поставят при категоризацията чрез жанр. Слушателите и специалните гости се разделиха на два лагера: за определянето на жанра като повест, към който се присъедини и Чавдар Ценов, и против, чиито привърженици бяха Клео Протохристова и част от публиката. Позитивното обаче се намира тъкмо в това, че “Старецът трябва да умре” предизвика двустранно обсъждане и въпроси. В следващата си забележка Проф. Протохристова разграничи “селската” от “градската” литература, разглеждайки новаторството на Ценов в улавянето на градския пулс, употребата на разходките, градските улици, опознаването между хората и новия вид приятелство. 

В “Старецът трябва да умре” преобладава принизяването на образите от големите характери, безгрешните действия и ценности към битовия, всекидневния и специалния с нищо градски човек, превърнат изведнъж в главен герой на собствените си преживявания. Понякога виждаме себе си във Вергил, търсещ приятното в точенето на дните. Същият герой има недостатъци, които са ясно изразени: склонността му “да си измисля” или да разказва хаотично, но това го прави още по-земен, някой, на когото може да съчувстваме. Дори Вергиловият живот е представен като разбъркана линия на времето, “парчета пъзел”, които самият той не може да подреди правилно. Тук, както и в цялата литература на Ценов, наблюдаваме преминаването на времето от остаряло в модерно и преплитането на паметта с новите изживявания на поколенията. Позволено ни е да сме когото си поискаме, но докато сме потиснати от социалните норми.

Просъществувалият старец е призрак, който обсебва и героите, и читателите. Той е синоним на избора и олицетворение на конфликта между живота и смъртта у всеки – неистовото желание да сграбчим живота и да стискаме, докато можем и приближаващата се откъм хоризонта старост, а с нея и смъртта.

Колкото и време да мине, където и да сме, един ден се превръщаме в разказвачи, преследвани от старци, които трябва да умрат.

Фестивалът „Пловдив чете“ – 2022 се реализира с финансовата подкрепа на Община Пловдив и е част от културния календар на града.

Фотограф: Ванеса Попова