Стефан Иванов: Изкуството като гаранция за безопасност


Стефан Иванов (1986, София) е доктор по философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор на стихосбирките „4 секунди лилаво” (2003), „Гинсбърг срещу Буковски в публиката” (2004), „Списъци” (2009), „Навътре“ (2014) и „Без мен“ (2024). „Списъци“ е номинирана за Националната награда за поезия „Иван Николов“. „Навътре“ е номинирана за първите награди за литература на НДК. „Без мен“ е номинирана за награда „Перото“. Носител е на наградата „София: Поетики“ (2011). Съавтор е на пиесата „Медея – майка ми“, спечелила „Икар“ (2013) за най-добро представление. Пиесата „Между празниците“ е номинирана за „Икар“ (2014) за драматургия. През 2017 г. пиесата „Същият ден“ е поставена в Ню Йорк в LPAC. През 2018 г. е резидентен драматург на Националния театър на Люксембург. През 2019 г. късометражният анимационен филм „Задачи за деня“, по едноименното му стихотворение, е официално предложение на България за „Оскар“. От 2003 г. е публикувал многобройни материали в множество медии. Превеждан е на английски, френски, немски, испански, гръцки, сръбски и други езици. Блогът му е на http://siv.sofiascape.com/

Въпросите зададе Кристина Рогошева

С какво се е променил твоят личен свят през тези 10 години между „Навътре“ и „без мен“?
Имаше много лутане, скръб, блуждаене, търсене, изгубване, мотаене. Имаше много несъгласия, протести, хаос и несигурност. Имаше какво ли не. Любов, скандали, пътувания. Много работа, тревога, депресия, неврози. Никога не съм се чувствал на мястото си. Бих казал, че в момента съм по-спокоен, по-леко ми е, повече се радвам, времето е по-бавно. Бих казал, че се опитвам да съм си приятел. Случват се много черни, лоши, безнадеждни неща, но се опитвам да не потъвам, а да се грижа за хората около мен, за приятелите ми, семейството ми, за себе си. Опитвам се да не си затварям очите, но се опитвам и да не потъвам в отчаяние или безсилие. Искам да окуражавам, а това не може да стане, ако аз не съм окуражен.

Къде се срещат поезията и емпатията, съжителстващи си с такова разбирателство в твоето творчество?
В опита да съм добър човек. А това е всекидневен и постепенен опит. От вежливост и добронамереност, от отварянето на вратата на асансьора за друг човек, от поздрави, от усмивка до това да разпознаеш, чуеш и видиш как всъщност се чувства човекът срещу теб, да го изслушаш, да му дадеш пространството да бъде себе си пред теб, да не го гледаш отгоре, да не го поучаваш, да не потъваш в предразсъдъци, да го чуеш, а после и той да те чуе. Постепенно се създава доверие, постепенно се създава съчувствие. Напук на цялата агресия.

Какво е мястото на чувствителността в съвременния свят, където сякаш остава все по-малко пространство за уязвимост? Как я съхраняваш?
Опитвам се. Опитвам се да не забравя колко объркан и едновременно с това сигурен в уюта на объркването си съм бил. Опитвам се да не забравя с каква лекота и с какъв интензитет съм изпитвал болка и радост, когато съм се оставял напълно на чувствата и афектите си. Опитвам се да не забравя и колко важно е заземяването, защото, да, светкавиците и гръмотевиците в емоционален план са прекрасни и шумни фойерверки, но помага и да са обезопасени, заземени, колкото е възможно, за теб самия, за да не те пометат вътрешно и външно, защото са стихия. Чувствителността и уязвимостта имат граници, които ако се преминат и се излезе извън баланс, могат да са трудни за осмисляне. Чувствителността трябва да бъде култивирана, отглеждана, поощрявана, иначе агресията и войната са буквално зад ъгъла.

В книгата се преплитат поезия, фрагменти и други видове текстове. Има ли момент, когато поезията вече не може да изрази всичко, което искаш да кажеш? Къде за теб свършва поезията и започва нещо друго?
Поезия може да има във всичко. В сънища, в пътеписни бележки, не е случайно и че Бодлер кръщава книгата си „Малки поеми в проза“. Поезията не е само в строфи и рими, не е само и в редове с бял и свободен стих. Поезия има в списъци, въпросници, стенограми, анамнези, епикризи, учебници, стени, трафопостове, мълчания, погледи. А едни от най-добрите поети и писатели, които познавам, никога не са писали каквато и да е литература, но думите и словото им са по-завладяващи от много неща, от едни от най-любимите ми неща, които съм чел. Поезия е и словото, което тече незаписано и неограничено.

Социалният контекст, реалността крещи измежду тихите светове на любовта в писането ти. Кое ти носи тази смелост да „изкрещиш“ в поезията си?
Това, не знам дали точно е смелост, идва от несъгласие, от безсилие, от желание за сила, идва от „Вой“ на Гинсбърг, от разбирането, че поезията е словесно изкуство, което говори на глас и казва някакви неща. Идва от четенето на глас на Катул и Гинсбърг, на Рупчев и Буковски, на Константин Павлов и Димитър Воев. Идва от слушането на музика и вслушването и научаването наизуст на текстовете.

Кои творчески гласове (литературни, музикални, театрални, филмови, фотографски и др.) са те формирали?
Освен тези, които казах преди малко, ами много са. Михаел Енде, Пол Остър, Том Йорк, Маргарита Младенова, Андрей Тарковски, Борхес, Марк Странд, сюрреалистите, дзен философите. Мога да запълня страници с имена. Обожавам изкуството. На четири си счупих лошо крака, на глезена, и месеци наред бях в гипс и тогава започнах да гледам много видеокасети. Слушах и грамофонни плочи с приказки. Зяпах телевизия. Заспивах на пуснато радио. Като ми беше лошо, си пусках касетка с Жан-Мишел Жар и главата, поне така си мислех, спираше да ме боли. В колата към морето звучеше „Пинк Флойд“, редувани с „Джипси Кингс“ и тогава си мислех, че ако звучи песен, която харесвам, докато се движим, то няма да катастрофираме. И не катастрофирахме. Изкуството като гаранция за безопасност.

От книгата „без мен“ (2024, издателство „Кота 0“)

ако някой ви е важен

кажете му го

отидете му на гости

но след уговорка и без взлом

купете му шарени чорапи

билет за концерт

баничка айрян

отидете на разходка и изложба

прегърнете го

обичайте го

не злоупотребявайте

с тези

които никога нищо не искат за подарък

с тези

които най-малко сякаш се нуждаят от нещо

те се случва да имат дупка в сърцето

и през нея често минават повече гарвани

отколкото ангели

помагайте им броят на ангелите да расте

не изисква особени усилия

това естествено в случай

че в живота ви има някой

който се случва да ви е важен

поне за момент

повече отколкото сте си важни

самите

вие

___

таткото не знае дали сгреши

като натиска страха в ъгъла

да не го видят дъщерите

не им е дошло времето

гълчи го

отказа се

прикотка го със знание и анализи

привидно го рационализира

набута го в клетка от гръбнака си

страхът се роди от ребро

не му стигна и поиска още кокали

още решетки

пожела още

целият скелет

от скулите до кокалчетата на краката

остана увиснала кожа

гладка от любов

килим по който безгрижно играят внуците

знаме на преглътнатата уплаха

с безстрашна усмивка

едва забележима

___

рано сутринта направих забележка

на шофьора на 74

че чалгата която си е пуснал

звучи в целия модерен и чисто нов автобус

защото колонки има на дузина места в него

и той вместо да я изключи или намали

каза

изплювайки думите с вик

„за войната ли да слушам

по цял ден само за войната ли

стига вече“

нямаше как да се скарам с него

очевидно не спира да мисли за нея

тя звучи в главата му

той се опитва да я заглуши

но тя си пробива път към сърцето

никой не е пощаден

искам да го прегърна

но има риск от катастрофа

или от още по-голям скандал

гледам го в очите за кратко

кимам му

виждам как ръцете му

стиснали волана

се отпускат

и излиза тиха въздишка

спира музиката

не и войната

колкото и да желаем това

нейната спирка още не е дошла