На 31 януари в Литературен салон Spirit&Spirit
Димитър Гачев е лекар по професия, поет по душа и писател по призвание. Изкушен е от литературата от десетилетия, дебютът му е през 2005 година. Носител е на редица национални поетични награди. Най-новата му книга е „Създател на глобуси“ (ИК „Жанет 45“), която излезе през декември миналата година.
„Когато напиша нещо и съм си мислел, че има много какво да кажа на света. Но след време разбирам, че няма чак такъв смисъл. Писането е едно вътрешно увлечение, на което няма как да се противопоставиш. Но понякога осъзнаването на безсмислието може да те накара да замълчиш. Аз започнах отдавна, още в ученическите си години, с поезия. Няма как да учудиш света с някакво случване, защото всичко вече се е случвало. Задачата на твореца е да намери ъгъла, под който да представи нещата на публиката.“ Така Димитър Гачев възприема себе си като поет.
Ето какво сподели той специално за Plovdivchete.com:
През декември 2022 излиза най-новата ви стихосбирка „Създател на глобуси“. Кога са писани стихотворенията в нея, почти 60 на брой?
Стихотворенията в „Създател на глобуси“, в по-голямата си част са писани през последните няколко години, като наред с тях, от „прашния съндък“, метафорично да го нарека, извадих и определени стихотворения, писани в по-далченото минало, които, според мен, в момента на написването си, не бяха чути адекватно. По ред причини. Разбира се, те са попроменени, редактирани и шлифовани спред сегашното ми виждане.
Четвъртък ли е любимият ви ден от седмицата, срещаме го в книгата няколко пъти? Кои са, какви са тези дни: „Има дни, в които дишам целият…“?
Четвъртък. Хората, които ме познават по-добре, знаят за неотменимото ми решение да почивам в четвъртък. Нямам обяснение защо реших така преди години, когато минах през едни страховити здравословни перипетии, за които дори не искам да си спомням. В четвъртъците наистина дишам целия, срещам се и с хората, които ме карат да дишам. Моите хора. В противен случай нямаше да се справя.
Баща, майка, прадядо… Отдавате почит към тях, споменавайки ги в книгата, още в първото стихотворение родителите, за нея-майката, последното-за бащата. Като едни опорни колони на глобуса може би?
Докато родителите ни са на земята, ние си оставаме деца, независимо на колко години сме. Както беше казал един латвийски поет, обръщайки се към синовете си :„Ковчегът ми ще е последната ви детска играчка, момчета! Аз обичам спомените, обичам да живея в една лека носталгия. Не ми действа потискащо, нито се стремя да предам някаква фаталистична нотка у околните с тези си странности. Не досаждам с цветовете в мислите ми. Освен, когато някой реши да ме прочете по-подробно. Но това си е негов избор. Споменавам често отлетелите си роднини и мисля, че пак е недостатъчно. Дължа им много.
Александър Секулов, редактор на книгата, пише, че целият свят се е приютил в очите ви, не тежи ли това на погледа?
Погледът ми е жаден за още много свят. И е програмиран да го понесе.
„Димитър Гачев e създал поетичния си глобус не защото е обиколил целия свят, а защото целият свят се е приютил в очите му. Не защото е прекосил паралелите и меридианите, а защото е стоял в пресечната им точка. Не защото е разбрал какво е да си жив, а защо трябва да се живее. Не защото търси мястото, което ще стигнем във вселената, а защото знае мястото, където ще се приберем. И където ни чакат майките и бащите. Тази ведра в стоицизма си книга е орех, в чийто зелен глобус живее надеждата.
Книга, която лекува“
Александър Секулов
