Николина Михайлова
Представянето на новия роман на Антония Апостолова- „Болката идва по-късно“, в бар Fargo, в рамките на програмата на 23-тото издание на фестивала „Пловдив чете“, беше едно вълнуващо преживяване, каквото обещава да бъде и самата книга.
Заглавието си играе с една общочовешка тема, каквато е болката, и ни предизвиква да си зададем някои въпроси, а може би спонтанно само с прочитането му вече имаме разбиране за това точно какво иска да ни каже автора. Само че това „по-късно“ за всеки един от нас изглежда различно.
Дискусията започна с две истории, вдъхновили романа – старозаветната история за Авраам и Исаак, както и разказ на Алис Мънро, който открил Антония в сборник, който тя е редактирала. В Стария завет, когато Бог поискал от Авраам да принесе сина си в жертва (Библия, Битие 22:3), по думи на писателката следвали думите „И той стана и тръгна“. Тя сподели, че именно тази липсваща история на това, през което неизменно е преминало бащиното сърце в тази повратна нощ и в тези ранни сутрешни часове, тръгвайки да пренесе единствения си син в жертва, е искала да разкаже. И всъщност целият роман е едно дълго писмо от един баща, напуснал семейството и сина си след развод, към този син, в опит да му обясни. Какво обаче? Какво можеш да обясниш на едно дете, на което му се е наложило да расне без баща? Именно тук идва ролята на разказа на Алис Мънро, разказ за едно дете, ядосано на родителите си, че са го довели в този свят, защото това значи че още със създаването му, те са се съгласили, че то ще умре. Какво казваш на детето си в този момент? Какво казваш на децата си изобщо? Какво и колко трябва да знаят?
Тези и много други въпроси изследва романът. Антония сподели, че според нея това споделяне от родител към дете, каквото всъщност прави и главният герой, може да се разглежда като един егоистичен акт. Един от най-егоистичните възможни, защото по този начин натоварваш другия. Ти си този, който решава какво той трябва или не трябва да знае, без реална представа за неговия капацитет или нужди в този момент. Отчуждаването на дете, което трябва да се случи като отчуждаването на малък селски имот, за да бъде построена магистрала.
Друга централна тема в романа е тази за любовта и разпада на двойката. Дискусията открои, че ентропията изисква да ѝ се противопоставяме ежедневно, било то за да запазим отношенията си с някой или състоянието, до което сме достигнали. Разпадът на една връзка започва с нейното изграждане. Ние всеки ден губим нашето вдъхновение и за да останем живи, се противопоставяме на тази загуба. Един писател се противопоставя на загубата на вдъхновение, пишейки.
Не на последно място, вълнува темата как една жена, българка, пише от името на един мъж, израелец. Как се прокрадва в света му и как разбира мислите, чувствата му, в най-фини детайли? Това е въпрос, от който писателката не може да избяга в при представянето романа, който така добре е уловил една на теория толкова различна от нейната гледна точка. Оказва се обаче че това не са истории, разказани ѝ от нейни близки и познати. Това е нейното собствено светоусещане, до което е успяла да достигне дълбоко в себе си или както сподели в разговор по-късно, без да вярва в „мъжкото“ и „женското“, разбирайки мъжете много по-добре, намирайки ги за по-близки, по-невинни, по-раними, е искала да пише така, както жените биха искали да бъдат описани от един мъж, поставяйки я в една наистина уникална позиция. По-важното обаче- автентична и свойствена за нея, защото какъв смисъл има писането, ако не е болезнено искрено? Ако не чупи нещо в нас, ако не ти отваря към това да погледнем по-дълбоко в себе си, да ни отваря към болката.
Същата тази болка, за която в дискусията стана въпрос, че не може да бъде тема на роман. Да, не може, защото тя е във всеки ред, тя е навсякъде, болката винаги намира начин да се прокрадне в живота и ние имаме избор как да е изживеем, как да подходим към нея. Нещо, което авторката е изследвала през поне няколко герои. Един, който я фетишизира, флиртува с нея и се опитва да научи всичките ѝ уроци. Втори, който се страхува от нея и бяга. Трети, който си мисли, че няма нужда от нея, дисоциира се напълно, мисли си, че болката е илюзия.
Надявам се да прочетете този роман, да имате своята собствена среща с Антония Апостолова, най-вече през думите ѝ. Пожелавам ви да ви се сбъдне желанието ѝ – романът да ви обърква, да ви накара да чувствате некомфортно и да имате вътрешен катарзис, защото добрата литература прави именно това – променя ни към по-добро.
Снимки: Владислав Христов
