„Уудсток в градината“ истории с ореол

Райна Кацарова

Броени дни след като стана ясно, че „Уудсток в градината“ на Димитър Гачев е номинирана за Наградата „Пловдив“, книгата имаше своята премиера и пред публика в рамките на фестивала „Пловдив чете“. И щом като денят е вторник, то разбира се мястото е „Петното на Роршах“ на ръба на Капана. Фиксирам Доктор Гечев, гладко обръснат, облечен с небрежно – елегантна бяла риза, обут в точния нюанс на червеното обувки и успявам да открадна няколко минути.

– Вашата книга носи заглавието „Уудсток в градината“,  мислите ли, че на цяло едно поколение липсва този  Уудсток, който не се е случил у нас?
– Настроението около този фестивал на живота още се усеща. Ние го потушихме. Потушихме Уудстока в себе си и сега започва една от носталгия по него заглавието на книгата дойде от една фраза на една американка която казва: „Майка ми никога почти не се завърна напълно от Уудсток.“  Хората остават там Това е метафора, идея, утопия освен и реално събитие.
– Усещате ли бариера между хората и писателя Гачев?
– Добрият писател краде истории, но малко по-елегантно, малко по-лирично трябва да и предаде. Някакъв ореол да и сложи.
 

Събитието започва и в ролята на водещ влиза Александър Секулов, който също така е и редактор на книгата, а по всичко личи и добър приятел на автора. Представя го като „човек който е роден да пише“ и определя последните му две книги като „литературни явления“. Разговора съвсем естествено се завърта около трудностите на работния процес и самия автор се шегува, че усетил историческия шанс Секулов да му е редактор и мълчал през цялото време. Секулов от своя страна изтъква фигурата на редактора като полезна за книгата. От публиката се чува глас на самата Божана Апостолова:

– Че кой ти каза, че всички редактори са като теб?

Дискусията между автор и редактор продължава и засяга стила му на писане който е едно смесване на сюрреалистично и реалистично, за липсата на граница и как много лесно може да преминеш от едното в другото.

– На мен си ми е напълно реално всичко! отсича Гачев, ужасявам се от книги и филми които започват сериозно и изведнъж някоя котка ти проговаря!

Следват неизменните въпроси за бъдещите творчески планове.
-Усещам, че поезия скоро няма да пропиша.
– Сигурен ли си?
– Е, не съм сигурен, разбира се! Най-хубавите, най-добрите стихотворения се пишат точно като си започнал някой дълъг разказ, тогава можеш да напишеш цяла стихосбирка. Драматургия няма да пробвам!

И двамата се смеят.
 

Ето с какви думи Александър Секулов обрисува своя приятел, писателят Димитър Гачев: „ Автор, който си обича героите и дори когато те са гротескни, през цялото време. Има човеколюбив поглед, леко снизходителен. Гледа да ги изправи, да не ги остави. Никой всъщност не загива. Той подкрепя героите си. Надеждата, вярата, куража…като затвориш една книга да ти се доживее да си кажеш – Има смисъл! Има поводи да се усмихнеш! Това е най-трудното за мен в изкуството! Да окуражиш въображението, да подкрепиш сърцето, да накараш другия да вярва!

Последваха автографи, поздравления и представянето приключи успешно.

След около половин час се върнах в. “Петното”. Ще кажа само – компаниите уж бяха няколко,  а се усещаха като една. Имаше и китара, пяха се песни. Уудсток май наистина никога не е свършвал…
 
Книгата е прекрасна, аз я прочетох, направете го и вие!

Само дано не се завърнат крушовидните дънки и чарлстоните 🙂