Емилия Славова е преподавател по английски език в СУ „Св. Климент Охридски“ и е инициатор на инициативата „12 писма до дванасетокласниците“.
„Здравей! Казвам се Емилия. Вероятно не ме познаваш. За разлика от хората, които се включиха в проекта 12 писма до дванайсетокласниците, моето име не е особено известно. Твърде си голям, за да си минал през родителските кооперативи, в чието основаване в България участвах активно. И си твърде малка, за да си стигнала още до университета, където преподавам (наесен може и да се видим в клас).
Обаче в момента пиша до теб. Абитуриентът/абитуриентката, завършващ/а училище тази година. Може би учиш в елитна гимназия и сега плановете ти да следваш в чужбина са напълно объркани от ковид-19 кризата. Може би завършваш обикновено училище някъде в дълбоката провинция и се чудиш дали изобщо ще имаш шанс да влезеш в университет. Може би си в гетото и мислиш, че никой не би се сетил да ти напише писмо точно на теб. Може би ученето не ти е приоритет, защото семейството ти очаква от теб да започнеш работа и да помагаш. Или пък да направиш свое семейство и да гледаш деца, нищо че доскоро самата ти си била дете. Или пък си някое от хилядите български млади момичета и момчета, които завършват в чужбина и с известно усилие поддържат българския си език, балансирайки между българската и глобалната си идентичност. Ако някое от предните 12 послания към дванайсетокласниците е достигнало до теб и те е докоснало, значи и това писмо е до теб. Точно до теб.“
Емилия Славова е автор на проекта „12 писма до дванайсетокласниците“. Идеята се ражда през 2020 година от ограниченията на пандемията и осъзнаването, че сред най-ощетените от локдауна са абитуриентите. Екипът иска да създаде един по-различен ритуал, да изпрати дванайсетокласниците с „Попътен вятър!“ в океана на Големия живот, а писмата да са точно дванайсет. Като прословутото броене.
След три поредни години на проекта „12 писма“, 36 писма политат към своите дванайсетокласници (настоящи, минали и бъдещи). Съзнателно е избрана тази малко старомодна форма на общуване от времето, когато нямаше смартфони, чатове и социални мрежи и всяко писмо, написано лично от приятел (и обикновено на ръка), беше нещо специално. Идеята е и този път да бъде специално. И всеки да си намери поне едно писмо, което е точно, ама точно до него…“
