Сега се опитват да ни продават минало. А миналото и носталгията могат да бъдат опасно употребени – предупреждава Георги Господинов.
От Радослав Иванов
„Пловдив чете“ нетърпеливо броеше отминаващите дни, тръпнейки в голямото си очакване – да поговори лично с Георги Господинов. Носителят на „Международен Букър“ бе за кратко под тепетата, за да получи специалната награда „Христо Г. Данов“ за цялостен принос в съвременната ни книжовна култура, но истинската среща на писателя с неговите горещи почитатели предстоеше.
Ограниченият брой места в Епископската базилика не им попречи отрано да извият опашка около сградата и търпеливо да чакат. Разбираемо е, всеки искаше да го види отблизо, да му стисне ръката, да му пожелае още по-голям успех и да получи фраза-късче за себе си в автографа.
Това признание най-напред изрази дългогодишната издателка на Господинов – основателката на ИК „Жанет 45“ – поетесата Божана Апостолова. Пред пълната зала тя се поклони на писателя с думите: „Трябваше да се появи Жоро, да спечели „Букър“ и да се чуе името българско. Благодаря ти, Жоро!“.
Разговорът поведе поетът Иван Ланджев, който от години работи с Георги Господинов и естествено го запита за изминатия дотук път: „Защото става дума за трайност. За творчески път, който е много по-дълъг от километър и половина. Нещо, което е започнало много отдавна в родината на детството, както Георги казва, и ние празнуваме не просто вечерта на 23-и май, а целия този дълъг път“.
„Продължих да пиша тайно до „Лапидариум“ – първата ми стихосбирка – от 1992 година. Тя беше забелязана. Следващата получи награда „Иван Николов“, беше забелязана от Божана. Важно е човек да се запази чувствителен. Тук се срещнах сега и говорих с много млади хора. Никога не мигрирайте от тази родина на детството. Или където и да ходите, си я носете с вас. Родината на детството трябва да е с вас навсякъде. „Времеубежище“ тръгна от едни дистопични времена. Имаше пандемия, всичко беше затворено, книжарниците също, но Манол се нави да я издаде точно в този момент. Издадохме я. Гери, Яна и Ива подготвяха пликовете с книгите. Помня първите места, на които изпратихме – едно пловдивско село, едно бургаско, Париж, Лондон, пращахме по интернет. Днес става един месец от връчването на „Букър“ – обясни Господинов.
Иван Ланджев се опита да го провокира с неудобния въпрос как така една книга за миналото начерта бъдещето на българската литература.
„Какво става с онези неща, които не са се случили в живота на един човек. Това много ме интересува – каза Георги Господинов. – Те остават ли, продължават ли да ни дефинират. Според мен – да. За тях трябва да говорим, да разсъждаваме. Хората са страшно чувствителни за миналото и за нещата, които не са се случили. Никой не иска да живее в неслучили се времена. Ние произвеждаме минало. То е страшно важно и ми се е искало винаги да говоря за това. В тази книга вече бях готов да разкажа миналото на света. Най-трудно ми беше как да се подготвя за всичките европейски държави и как да вляза в носталгиите им. Защото с вас тези неща си ги знаем, разбираме се без думи дори – за българските носталгии мога да говоря много. Но примерно за един испанец – кое за него би било щастливото му десетилетие. И говорих с много хора, стигнах до някакъв извод, че за тях това са 80-те години. При представянето на книгата в Испания се оказа, че съм познал, не съм се провалил в изчисляването на носталгиите. Те не се влияят от икономиката и най-трудно се изчисляват. Човек по друг начин гласува за носталгията. Казва си: „Ех, колко щастлив бях през тази година, в която всичко беше ужасно!“. Не е както на избори, това е ирационален акт, зависи от емоциите. Популистите добре познават това и умеят да ни натискат копчето. Журито на „Букър“, както по-късно научих, беше впечатлено от съчетаването на лично, социално и голямо, колективно минало. И сега вече мога да го кажа – били са напълно единодушни в избора на книгата, не е имало противоречия“, разказа авторът на „Времеубежище“.
Ланджев сподели пред публиката: „Аз написах първата рецензия за романа въобще. Но все пак темата е това безпрецедентно постижение за българската литература. Нека да оборим конспиративните теории, че си знаел предварително. Аз зная, че не си знаел за наградата. Как се случиха нещата?“.
„Наградата е дълъг период – има дълъг списък с номинации, после идва краткият списък, отсява се от 160 книги, накрая остават 11. И не съм мислил за наградата въобще. Това стана по-късно. В краткия списък останаха 6 романа от четири континента. Дойде една английска критичка след церемонията и ми благодари, че съм защитил честта на Европа. Аз не обичам да се тупам в гърдите, че съм българин, нямам заслуга за хан Аспарух например. Но там, на онова място, човек си дава сметка, че е част от нещо по-голямо. Пък и бе в навечерието на 24 май“, развълнува се писателят.
„Когато напишеш една книга, си казваш, написах нещо ужасно. Нямах някакво голямо усещане. Но постепенно от общуването с хората започнах да разбирам. Смисълът на голямата история е, когато тя е лична история. Идеологиите работят с абстракции. Те знаят какво да правят с човека по време на манифестация, но не знаят какво да правят с човека, който се прибере вкъщи след работа, който е затворен и не може да пътува. Аз съм най-големият носталгик. Миналото е много важно, то може също да е пропаганда. На нас ни продаваха светло бъдеще. Сега се опитват да ни продават минало. Миналото и носталгията могат да бъдат опасно употребени. Но пък има нещо, което опровергава, това са децата, те не са от нашето време и ние трябва да живеем и да споделяме тяхното време.“
Ланджев: „Колективното минало е търговия, индустрия, ценно е личното минало. Това притеснява ли те?“
„Някои метафори се сбъдват. Идва вирусът на ума, той ще доведе до пандемия, тази метафора всъщност се сбъдна. После говорихме за разпадите на обществото, как всеки ще се затвори в своето времеубежище. Това не е пророчество, това са знаци. Нашата работа е да уловим предупреждението, да кажем, преди да се е случило. Но има и обрати на съдбата. Ти казваш нещо и тя го взема. Но това зависи от нас, докъде ще позволим да се случат тези предупреждения. Оруел е казал за „1984“: „Това не беше предсказание, а предупреждение. Наръчник какво да не правите“, отговори Господинов.
„Опашката за книгата в София беше нещо много хубаво. Повече от четири часа. Над километър и половина. Хората се запознаваха на нея. После взеха да подвикват да се дава само по един екземпляр, че да стигне за всички – това го помним от едни други времена. Но не беше уморителна опашка. Един човек каза, че хората имат нужда да се хванат за нещо позитивно. А полицаите съобщаваха по радиостанциите: „Опашката е стигнала до пешеходния на „Фритьоф Нансен“, какво правим?“. Това беше забавната част“ – припомни си с усмивка писателят.
Иван Ланджев от своя страна коментира, че е обнадежден от тази опашка. „Най-верният тест за това от какво е направен човек е как приема успеха на другите, радостта за друг човек е неподправена, тя е автентична реакция. А километричните опашки показват, че в случая има автентична радост.“
„Времеубежище“ е книга за това как да живеем, когато не вярваме, че утре ще стане по-добре. Как да живеем в дефицит на бъдеще, в един рязко съкратен хоризонт. Ние все живеем в дефицити… Преди на банани, но има и други дефицити – сега е на смисъл за бъдещето. Сега сме в ситуация на война. Идеята ми беше много отдавна. За такава тема. Хората да се чувстват в синхрон с това, което ги заобикаля. После идеята се промени. Тя съчетава щастливото ни желание да сме другаде с опасността да вкараш цяла държава в мазето на някакво минало“ – концентрира философията на романа в две изречения Господинов. И разказа още любопитни моменти. „Като спечелих наградата, ме накараха да направя плейлист на романа, защото в него има много музика. Започва със „Сарабанда“, минава през „Жълтата подводница“, „Хотел „Калифорния“, през Доорс, може да си пуснете тези парчета, докато четете.“
И завърши: „Изпитвам носталгия към бъдещето от моето време. Но не съм почитател на обещаното бъдеще. Не искам да пътувам до Марс, не искам да живея и на Луната“.
След това излезе пред търпеливо изчакалата го пловдивска опашка. Хората го гледаха с благодарни и щастливи очи, а той размени по някоя дума с всеки и остави отново по късче от себе си в стотиците посвещения, които с радост разписа.
Честито чудо на езика, Пловдив!
