„Въображението не е съчиняване, а е монтиране на парчета реалност по специален, твой си начин„
Въпросите зададе Таня Йорданова
Петя Кокудева е автор на детски книги, носител на четири национални награди за литература, води детски работилници. Като част от програмата на “Пловдив чете”, тя участва в детска работилница и в разговор, чиято тема са бежанците.
– Четях историите във Фейсбук, които публикувахте, докато пътувате. Продължението на „Поздрави от синята палатка“ е вече в ръцете на читателя. С какво ще изненадате читателя с новата книга?
– Всъщност думата “изненадате” е много подходяща, защото тъкмо така усещам собствените си пътувания – като събиране на изненади. Един албанец ме изненада с хобито си: да се старае! Едни португалци пренасяха снежен човек с кола, представяте ли си? А в Патагония за първи път видях заек-куче – удивителен гризач на име “мара”. В Малайзия се удивих от степента на добронамерено съжителство между мюсюлмани, хиндуисти и китайци. А пък в Сицилия открих поговорка, която много заобичах: „Господ дава бисквити баш на тия, дето нямат зъби“. Да пътуваш означава да се изненадваш по много пъти на ден – понякога приятно, друг път страшно.
– Имаше ли истории, които не влязоха в книгата?
– О, разбира се. Аз съм от авторите, които изхвърлят повече, отколкото оставят в книгите си. Тя затова е тъничка! Винаги се старая да “занимавам” читателя само с онова, което толкова силно ме е впечатлило, че не спирам да мисля за него. За мен лаконичността не е повеля на времената ни, а вътрешна потребност да уловя ядрото на преживелицата.
– Вие сте детски писател, пътувахте и с малката Яна. Пътешествията какво промениха във възгледите Ви за децата? Как ще го включите в събитията, които правите за тях?
– Да се пътува с малко дете е изтощително, но ние приемаме пътуванията не като ваканция, а като изследователски процес, като училище, като детективстване и психотерапия. Всичко това заедно. Пътешествията промениха срещите ми с деца, доколкото много често разказвам истински случки, които звучат по-фантастично от фикцията. И ми е важно да обясня на децата, че писането невинаги е “процес на бюро”, а е свързано със способността на човек да се движи, да живее бурно и дейно, да наблюдава. Въображението не е съчиняване, а е монтиране на парчета реалност по специален, твой си начин.
– Вчера, като част от програмата, участвахте в разговор за бежанците. Тази тема е важна за мен. По майчина линия, аз съм второ поколение бежанец. Как мислите, приложима ли е „сламаад“, концепцията за ненасилието на темиарите, в съвременния свят?
– Темата за бежанците е важна за мен. Надявам се през есента да видим на бял свят “Колелото на Кинан” – една детска книга, в която събрах 19 истории на деца-бежанци. Много ми се иска да опознаем тези хора през културите и историите им, а не да ги приемаме за обобщен телевизионен образ. Колкото до образованието по ненасилие на малайските племена, то е приложимо и даже отделни практики се ползват за превенция на училищното насилие в западния свят. Например “бикаара” – широко обсъждане на нечие проблемно поведение, така щото всички гласно да изразят емоциите си и да не остава пространство за клюки и интриги. Или “средният глас”, за който разказвам в книгата. Сламаад е философия, според която насилието е раняващо за всички – не само за жертвата, а за насилника и за свидетелите – затова от него никой няма полза.
Децата, пътешествия, бежанците – разговорът с Петя приключи, но в мен остана желанието, да вземем от нейните истории и да монтираме в реалността ни един мирен свят.
Дали ще можем?
Снимка: Владислав Христов
