Райна Кацарова
Владислав Христов гостува на „Пловдив чете“ с новата си книга с кратки прози „Мопсът на Вазов“ от Издателство „Ерго“. В случая „гостува“ е доста условно казано, защото, както още в началото Силвия Димитрова отбеляза, Влади вече няколко години живее, пише и снима в града под тепетата, a тази година получи и номинация за Награда „Пловдив“ за книгата си. Изобщо, отличията, били те български или международни, са нещо обичайно за него, особено в областта на хайку поезията.
Запознаването с „Мопсът на Вазов“ засегна различни аспекти от създаването на книгата, идеята за заглавието, преводите на части от нея на македонски език. Разбира се, Влади и Силвия прочетоха различни коани (това са съждения, диалози, въпроси, гатанки в практиката на дзен-будизма, решаването на които може да доведе до прозрения относно смисъла на битието), кратки и още по-кратки фрагменти, съждения и проблясъци, които доведоха до моментални реакции и смяна на настроенията в публиката.
Владислав Христов сподели, че не възнамерява скоро да прави самостоятелна фотографска изложба. Засега няма да пише и роман, нито да издава нова стихосбирка. Защото вниманието му е насочено към публицистиката и най-близките му планове са свързани с това „да създава памет“. Решил е да продължи да прави портрети и интервюта с изявени съвременни творци по важни за обществото ни теми. Според него е дошло време хората на изкуството да нарушат своя неутралитет и мълчание.
Отдавна исках да задам няколко въпроса на автора. Ето и нашата обща песъчинка в големия часовник на паметта:
Влади, къде се чувстваш най-много себе си? В поезията, в прозата или във фотографията?
Чувствам се най-много себе си, когато съм се оставил като перо на течението на реката. Когато не мисля за форми и жанрове, в такова свободно състояние каквото и да се роди, все е хубаво. При мен и няма конфликт между трите, за никъде не бързат, не се бутат, изчакват се, докато им дойде редът.
Кратко, по-кратко? Премахване на излишното, това ли е твоята философия?
Наричам го обелване на зелката. Да, това сваляне на излишните „дрехи” от текста за мен е от първостепенно значение. С годините започна да се получава все по-естествено. Вече дори не се замислям за това „премахване”, когато пиша.
В какво вярваш?
В човека. В силата му да се самонадмогва.
Как си представяш бъдещето?
Мътно. Няма да кажа кърваво, за да не уплаша децата.
Има ли нещо, за което мечтаеш?
Мечтая да има за какво да се мечтае.
Кое те кара да бъдеш щастлив?
Опитвам се да осъзнавам моментите на щастие, да нямам претенции, защото всеки има най-доброто, което може да получи.
А парите какво значение имат?
Имат! Ето например, когато джинът свършва, отиваш до магазина и си купуваш, същото е и с тоника.
Успехът?
Тежко на всеки постигнал успех, трижди тежко на всеки успял да го задържи.
Конкурсите и наградите как ти се отразяват? Свиква ли се с това да печелиш?
По-страшното е те да не свикнат с мен.
Какви опасности крият плитчините на „кръговете“ и „другарската взаимопомощ“?
Ако не си носиш високи гумени ботуши, става опасно! Не сме в литературата, за да се обичаме. На кого вършат работа всички тези фалшиви прегръдки? Едно нормално, човешко отношение и липса на завист са напълно достатъчни.
Трябва ли творецът да се пази от нещо?
Да. От себе си и от възможността да си въобрази, че е по-висок от тревата.
Чай или кафе? Как си почиваш?
Чай. Работейки.
„Светът е оцелял защото се е смял.“, „Красотата ще спаси света.“ или „All you need is love!“ ?
– И трите! „Колкото повече, толкова повече” – Мечо Пух.
Тук интервюто ни свършва, а аз няколко дни разлиствам книгата, прочитам нещо и си казвам: „Ето това ми е любимото“. После чета следващото и то е още по-хубаво. Изящно оформена книга в стила на „бел епок“ с изрисувана завъртяна опашка отпред и лапичка, като цвете на гърба. Но първо забелязах мустаците…
Фестивалът „Пловдив чете“ – 2022 се реализира с финансовата подкрепа на Община Пловдив и е част от културния календар на града.
