„Талантът винаги намира пътя към сърцето на хората“
Станислава Станоева

Интервю на Райна Кацарова
В края на 2024 година се появи на бял свят новата поетична книга на Станислава Станоева „Хляб, любов и други ангели“. Тя бързо си проправи път към читателите, спечели любовта им, а в литературното пространство се заговори за нея с респект. Затова за никого не беше изненада, че на пловдивската премиера, състояла се наскоро в Литературен салон „Spirt & Spirit“, клуб „Петното на Роршах“ беше претъпкан. Модераторът Александър Секулов поведе динамичен и пълен с обрати разговор. С характерния си стил и прямота той причисли книгата на Станислава към най-значимите на десетилетието, „книга написана с основание“ и „караща човекът вътре в нас да се повдига на пръсти“. Публиката имаше възможността да се наслади на прочетените от двамата стихотворения. Въпросите, личните разговори и автографи бяха естествен завършек на тази приятна и съдържателна среща с поезията. А специално за читателите на блога на „Пловдив чете“, Станислава Станоева отговори на още няколко /с уклон към града ни/ въпроса.
Ти си човек, който умишлено стои извън светския шум. Този поглед отстрани, но в същото време и отвътре, ти дава един по-добър мащаб и познаване на литературните процеси. Накъде върви българската литература и в частност поезията?
Не стоя умишлено извън суетата. Просто така ми харесва. Не го правя нарочно. Пък и преди години дълго време бях в нея и не открих нищо интересно там. Моят поглед към литературните процеси е като на всички останали – субективен. Това, което наблюдавам, е че литературата ни върви нагоре. Същото важи и за поезията. Издават се много книги, книжарниците са пълни с български заглавия. Дали обаче всички имат нужните художествени качества – едва ли. В поезията се появиха нови имена, част от които заслужават внимание. Това е естествен процес. Не може да имаме поколение от гении. Добрите поети в света винаги са константна величина. Трябва да има равновесие. Някои от младите български автори дават отлични заявки, други сякаш минават през литературата без особени амбиции, без самокритичност – ей така, да имам там една-две поетически книги в автобиографията си. Добре е те да знаят, че един автор се изгражда с години. Разбира се, има и такива, които още с първата си книга блясват на хоризонта. Те обаче са по-скоро изключения. Първата книга е много важна за един автор. Но после идва трудното – да успееш с всяка следваща да надграждаш, да бъдеш все по-добър и въздействащ. Труд, постоянство, лишения, много четене, за да видиш как се движиш, къде си, съвети от вещи в „занаята“, отстъпки, търпение, редактиране… В общи линии това е пътят. И най-важното – талант. Без него нищо не става. Талантът си личи от километри.
Полезни или вредни са социалните медии за твореца? В последния филм на Педро Алмодовар „Съседната стая“ един от героите казва нещо в духа на това, че колкото и стихотворения да напишат поетите за глобалното затопляне, това няма да го спре. В този смисъл, може ли поезията да промени нещата от реалния живот? Защо продължава да пише един поет, кое му дава сила и вдъхновение?
Социалните медии и въобще новите технологии са нож с две остриета. Те са хем полезни, хем могат да нанесат щети. Трябва да имаш мяра, трябва да имаш добронамереност и морал, за да не предозираш, да не омръзнеш на хората. Въпреки че съм доста затворен човек, аз все пак предпочитам живите срещи, живите разговори. Социалните медии ми помагат да поддържам контакти с хора, които са далече, да научавам нови неща, да се образовам, да показвам и аз своите неща, да съм малко по-видима.
Би било жалко, ако поезията не ни променя. Разбира се, онези от нас, които я четем, пишем, рецитираме… Лошото е, че тези, от които зависи да се спрат вредните емисии, да се опазва природата, да се спре презастрояването и изсичането на дърветата, реките и моретата да са чисти, рядко или въобще не четат поезия.
И все пак обществото се променя, става все по-социално отговорно, по-будно, по-ангажирано за подобни каузи, които искат да помогнат на нашия общ дом – Земята. Силно се надявам, че за малка част от това движение напред е допринесла и поезията.
Аз пиша, защото не мога да не пиша. Това е моят начин за изразяване. Не е заради някаква кауза, не е заради нещо материално, просто това е светът, в който ми е най-уютно.
Ти си кореняк пловдивчанин, кое е любимото ти място в града и защо?
Любимото ми място в Пловдив са парковете, алеите, тепетата, реката. Аз съм много природен човек и винаги искам да съм във връзка с всичко живо. Тези неща ми носят спокойствие, тишина, там мога да мисля най-добре, там се зареждам. Обичам да вървя пеша и гледам да го правя винаги, когато мога.
Иначе си имам и няколко любими кръчми, в които се виждам с приятели. Те са местата за социален контакт, за смях, за споделяне, за обмяна на информация, за едно малко уиски, дори за мълчание понякога.
Кои качества на пловдивчани харесваш или не харесваш?
Пловдивчани са готини хора, широко скроени, красиви, добри, щедри и талантливи. Поне тези от тях, които аз познавам. Пластовете на този град, неговото вековно минало, неговите поети, художници, творци зареждат много, дават нещо аристократично, артистично и фино на хората тук.
Колко важни са животните, с които живеем? Има ли нещо специално в котките – тези капризни, самовлюбени същества?
Както вече споменах, аз съм много природен човек. Обичам всичко живо – хора, котки, кучета, птици, цветя, катерички… И хората, разбира се. Имам си котка за домашен любимец и нашето общуване с нея допълва онова, което не откривам в човешкото общуване. За мен тя е специална. Но мисля, че така е при всички хора, които си имат домашни любимци.
Един съвет към прохождащите поети?
Не зная дали мога да бъда добър съветник, но все пак ще им кажа, че когато аз прохождах преди време в поезията, беше също толкова трудно. Но това не бива да ги отказва. Да четат много, да пишат и да зачертават, да не спират да се опитват да променят света и себе си към по-добро. Талантът винаги намира пътя към сърцето на хората.
–
Станислава Станоева е родена в Пловдив. Завършила е българска филология в ПУ „Паисий Хилендарски“. Носител е на множество национални и международни литературни награди. Автор е на стихосбирките „Смъртта на палача“ 1999 г. (Национална награда за първа поетическа книга в конкурса на Шуменския университет, 2000 г.), „Полет в камъка“ 2003 г., „Градове и други острови“ 2009 г. (Номинация за награда „Пловдив“), „Теория на всичко“ 2012 г. (Номинация за национална награда „Николай Кънчев“), „Форми на живот“ 2017 г., „Божествени частици“ 2020 г., „Хляб, любов и други ангели“ 2024 г. и на сборника с разкази „Трева и звезди“ 2022 г. (Номинации за годишните награди на портал „Култура“ и за дебют на Националната литературна награда „Йордан Радичков“, 2023). Нейни произведения са преведени на турски, английски, немски и норвежки.