Диана Мъркова
Точно осем години след представянето на дебютния си роман Николай Терзийски се завръща в Пловдив за премиерата на „Родиния“, която се състоя на 14 юни 2025 г. на откритата сцена на бар „ТеатъРа“ в двора на Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив, с модератор на срещата Веселина Пеева. „Родиния“ (изд. „Жанет-45“, 2025) е четвъртата книга на Николай Терзийски след „Отлъчване“ (2017), „Хроники на неведомото“ (2019) и „Звезди под клепачите“ (2022), която е отличена с националната награда „Христо Г. Данов“ за най-добра българска художествена литература през 2023 г.
Жанровата неопределеност на „Родиния“ предполага различни трактовки – сборник с разкази, роман от разкази или по-скоро нов жанр – „разказани сънища“? Границите на шестнайсет отделни истории се размиват и сливат, тектонските плочи се разместват и променят общата география на романа, за да могат героите от една история да се срещнат в друга, а след това да се разделят в следващата. Вулканичната дейност на двама от персонажите – Иво и Мила, се наблюдава в хода на целия роман – очертанията им се скицират първо в една, после в друга чужда история, първо се появява единият, после другият, след това затихват за известно време, докато накрая не се свързват в последния разказ, а диалогът между тях размества тектониката на целия континент. „Трябва ли Земята пак да се обърне, континентите да се слеят, за да се видим?“ Николай Терзийски го прави възможно – слива граници и държави, преобръща полюси и океани, пренаписва нова география само за да срещне героите си.
Откъде дойде идеята за „Родиния“? Как се спряхте тъкмо на това име на суперконтинент, а не например на Пангея или Панотия?
Най-важното нещо при създаването на „Родиния“ беше свързването на историите, защото те са писани в продължение на десет години, но въпреки това се усещат като едно цяло. Да, всяка поотделно може да бъде прочетена без другите, но подредени последователно, те създават по-голяма картина. Така че в един момент аз имах готова книга, но нямах заглавие за тази книга. Досега винаги, когато съм писал, заглавието е идвало в процеса на писането – от някое изречение, от някоя идея, от някой герой, а тук просто го нямаше. Накрая обаче ми помогна една от героините. Тя работи в бензиностанция – там разсъждава за много човешки съдби, разговаря с най-различни хора, обаче когато няма работа, обича да чете географски статии. Това ѝ е било страст като дете. Докато мислех за нея, се запитах дали няма някакво географско понятие, което да обедини нещо, което е разединено. Тогава в главата ми се появи Пангея – този континент, за който бях учил в часовете по география, който е обединявал всички днешни континенти. Прочетох повече за него и установих, че това е един непрестанен процес. Континентите ту се разделят, ту се свързват. Това се случва в историята на Земята в продължение на милиони години – преди Пангея е била Панотия, преди още много години е имало континент на име Нуна… И тогава с изненада научих, че един от тези общи континенти, които са обединявали цялата суша на Земята, се казва Родиния. Названието е едно и също на много езици по света – идва от „родина“, от „родно място“. Казах си, ето, това е заглавието на тази книга. Тя е свързана с родното, но всъщност е за разкъсванията, за разделите и за копнежите на хората да бъдат свързани.
Как бихте определили жанрово книгата си – като роман или като сборник от разкази?
От една страна, не е точно роман жанрово, защото всяка история би могла да бъде прочетена поотделно и издадена отделно. От друга страна – не е и сборник от разкази заради връзката между историите. Затова реших, че най-коректно би било да се нарече „роман от разкази“. В „Родиния“ има едновременно линейно свързване между различните разкази – с един общ сюжет, който тръгва от първия и стига до последния разказ, но има и огледални истории. Всяка история се оглежда в друга, преосмисля я, вижда я от друг ъгъл – истории, които си приличат и кореспондират една с друга.
Предишният Ви роман, „Звезди под клепачите“, е със спираловидна структура, а може ли да се каже за „Родиния“, че е с огледална?
Огледалната структура я видях, когато прочетох всички тези истории. Ето най-ясния пример: имах два разказа за Коледа, които са писани по различни поводи и различно време. Когато събрах тези два разказа и реших да ги включа в „Родиния“, видях как една история преосмисля друга история. В единия коледен разказ има майка и баща, които чакат сина си да се върне за Коледа, а той не се връща дълги години. В другия има дъщеря, която чака баща си да се върне за Коледа и той не се връща с години. Това видях и в други мои истории, затова реших, че книгата трябва да бъде с огледална структура – първият разказ да се оглежда в последния, вторият в предпоследния… и така до средата, където да има ядро от два разказа, които да си кореспондират един с друг. Мисля, че читателят може да получи усещане за дежавю, докато чете книгата – не можеш да схванеш, че има огледални истории до момента, в който не видиш, че постепенно всяка започва да ти прилича на друга от първата част на книгата. Освен това, има една хронологична нишка в историите – на една жена, която се завръща от Америка, за да види дядо си в България. Тя влияе на съдбите на много различни герои от всички тези истории, така, както всеки от нас, когато среща другия човек, влияе на неговия „разказ“. Голямо удоволствие ми беше да създам тази нишка и да може читателят да следи една героиня, която от време на време се появява в различни истории като страничен персонаж, а всъщност да се следи нейното развитие и накрая да стигнем до финала на нейната история.
Тази с чипия нос?
Тази с чипия нос, да – Мила. Тя трябваше да има много характерни черти на лицето, много характерен говор, защото тук читателят трябва да хване нишката, при всяко описание да се сети, че това е онази героиня, която се завръща при дядо си. Важно беше да има много характерно портретно описание, точно затова избрах чипия нос като нещо много симпатично, както и други черти на лицето ѝ, а също и факта, че много говори – това е препратка към финала на книгата, където тя стига до един момент, в който думите са безсилни. Това важи и за Иво, другия герой. Той се появява малко по-хаотично – веднъж в миналото на героите, друг път в настоящето им, но винаги със своите характерни черти. А аз ги познавам добре – това са първите трима герои, които съм измислил като автор на художествена литература – дядо Дончо, Мила и Иво – от разказа „Лаптопът на Дядо Дончо“. Първата завършена, истинска, зряла история, която съм писал преди единайсет години.
„Родиния“ е „цикъл на сливане“ или „цикъл на разпадане, което носи начало или край“?
И двете, разбира се. Точно това е символиката на „Родиния“. Какво казваме ние – искам да се завърна. Или пък – искам да замина. Много хора искат да заминат някъде, за да имат възможност да учат или работят, децата им да живеят в по-добре уредена държава… Други хора искат да се завърнат там, където е домът им, където са спомените им. Родиния е всъщност и двете, защото тя е част от процеса – тя е била разкъсана на много малки континенти, след това ги е събрала в едно, след това пак се е разкъсала и се е разпаднала… Сега сме пак на различни континенти, които след още двеста-триста милиона години отново ще се обединят. Идеята е в процеса – това е и начало, и край, а всеки край води начало след себе си.
Разкажете повече за имената на топосите в романа – Горен и Долен полюс, Средовград, кръчмата „Океания“, кафенето „Тропика“, бензиностанцията „Родиния“…
Всички места влизат в географската стилистика, която героинята от бензиностанцията ми внуши. Оттук нататък светът трябваше да бъде събран между две села – не между два полюса, а между селата Горен и Долен полюс, а по средата – Средовград. Там има един манастир, който е, разбира се, Манастира, имаме кръчма „Океания“, която е в едно от селата и може да побере целия свят, кафене „Тропика“, което е в Средовград… Всички тези имена са много важни точно за да създадат усещането, че светът е тук, на едно място. И точно това беше идеята – имената да бъдат на несъществуващи места, да има географска символика и всеки читател да може да си представи своя град и своето място, защото всички те си приличат.
Какви разговори бихте чули в „Океания“?
О, аз съвсем скоро бях в „Океания“ – преди няколко дни бях в една от „Океаниите“ в моя живот. За тези, които не са чели книгата, да уточня, че това е една малка селска кръчма. Там има един постоянен контингент от хора, които си разговарят на всякакви теми, всичко може да се чуе в „Океания“, те говорят за какво ли не – от най-дребните житейски неща до най-глобалните, световни, политически проблеми, от футбола до философията… Абсолютно всичко можеш да чуеш, можеш да научиш много в „Океания“. Там е средище на много хора, на общуването и страстите им, на житейските им истории.
А бихте ли заредили гориво от бензиностанция „Родиния“?
От друга страна, и всяка бензиностанция е бензиностанция „Родиния“. И тук има също символика защо исках да е бензиностанция. Героите не спират да пътуват и трябва да зареждат превозните си средства. Те заминават и се завръщат и за тях бензиностанцията е мястото, което едновременно ги свързва и разделя. Напоследък и аз пътувам толкова много да представям книгата, че зареждам в толкова много бензиностанции „Родиния“.
Какви образи срещате там?
Може би ще срещна и ще продължавам да срещам хора, които са ми интересни, и хора, чиито съдби да разказвам. На мен ми е нужно много малко. Понякога на улицата виждам един човек, който ми става интересен и ми се иска да разкажа за него, друг път чувам отнякъде историята на някой човек, просто чувам едно изречение и започвам да го разказвам. Аз пиша за тези хора, но ги превръщам в други, превръщам историите им в нещо различно от първоизточника. Сигурен съм, че ще има интересни хора, които ще срещна и в „Океаниите“, и в „Родиниите“.
Каква е връзката между „Ноктюрно“, опус девети, на Шопен и аромата на люляк?
Честно казано, тук не бих могъл да дам логичен отговор. Може би единствената връзка между аромата на люляк и ноктюрното на Шопен е разказът „Ноктюрно“. Докато писах разказа, слушах през цялото време тази мелодия. Имах идея за една жена, магична до степен на нереалност, която се появява при един мъж, за да работи в неговия хотел. И след това, в края на сезона си отива. Но в късната есен, когато няма много туристи, при него се връщат двама полицаи, които му съобщават, че той е един от последните хора, които са говорили с нея, а тя е претърпяла злополука. Тъкмо това ноктюрно на Шопен е музиката, която написа този разказ, но се превърна и в част от него. Както и ароматът на люляк. Не знам защо, тази героиня просто ухаеше на люляк.
Какво свързва старец, който живее сам-самичък в изоставено село, малко момиче, отвличащо автобус, за да прекара Коледа с баща си, и рок звезда, който е обичал в живота си едно-единствено момиче?
Самотата. Това са истории за самотата. Освен за свързването, „Родиния“ е книга и за разделянето. Тук почти всички герои имат липса в себе си. Те търсят. Чакат. Има и такива, които са се отказали. Почти всички герои на „Родиния“ са самотни хора – те са различни като години, професии, характери, но тъкмо усещането за самота ги свързва.
В почти всеки разказ се срещат оксиморони – момиче, чиито очи променят цвета си, жена в клинична смърт, която изчезва от реанимацията, популярна песен, която не съществува, изпълнена от известна рок банда, за която никой не е чувал…
Да, магията. Аз обичам магията. И за мен литературата никога не бива да се отказва от магията. И тя никога няма да го направи. Защото, докато разказва тези истории, човек има абсолютната свобода да създаде една магия. Всички истории, които са свързани с Иво (защото те се повтарят почти шахматно в пъзела, ту Мила, ту Иво) – тъкмо появяванията на Иво имат повече фантастичен, магичен, нереален елемент. В края на книгата се дава отговор, който читателят може да открие, защо историите с Иво са по-фантастични, а тези с Мила – по-реалистични. Има логика, която може да бъде открита в последния разказ.
Фантазията ли е най-голямото ни оръжие?
Разбира се, винаги съм вярвал в това. Особено при това бурно развитие на изкуствения интелект и технологиите. Аз смятам, че могат да бъдат за добро, но само ако не се откажем от фантазията си. Не бих искал да си представям свят, в който фантазията ни е отнета от изкуствения интелект. Надявам се с помощта на това развитие на технологиите ние да се съхраним, и мисля, точно фантазията е това, което да ни запази. Ние можем да създаваме несъвършени неща. Тъкмо това наскоро си говорехме и с един друг български автор на художествена литература, Антония Апостолова – че докато има нужда от несъвършени книги, всичко ще бъде наред. Това пожелавам на всички – да имаме фантазия и да продължаваме да създаваме неща, които не са съвършени.
И последно, възможно ли е да се влюбиш в някого, който не съществува?
Разбира се. Ние винаги се влюбваме в някого, който не съществува. Точно това си мислех, докато пишех този разказ с това заглавие. Казах си, ами да, човекът, в когото си се влюбил, е само в твоята глава. Както и авторът, докато пише за някого, който е първоизточник на вдъхновението му, го превръща в нещо друго, така и всеки влюбен превръща човека срещу себе си в някой друг. Когато си влюбен в някого, особено в първите моменти на влюбването… не се ли случва тъкмо това – идеализираш другия, той става по-съвършен, по-красив, по-добър, по-умен… и по-несъществуващ.
