Ралица Николова: в хамака, отвъд привидното

Романът на една жена без качества” диша ведра непочтителност към клишетата на съвременното живеене. Роман, който смело пародира неудовлетворението и страховете ни, докато героите му ходят на работа, по барове, на ретрийти и психолог, а могат при нужда да отскочат и до Индия.

И всичко това насред житейската си проза, волно торпилирана от топоси като Тенеси Уилямс, Брамс, Моторхед, Калин Терзийски, сп. Егоист, граф Толстой или Екхарт Толе. 

Самата Ралица Николова е журналист и щастливо омъжена майка на две дъщери, принудена от обстоятелствата да дава интервюта.

Снимка: Петя Чолакова

Въпросите зададе: Ина Иванова

Чета дебютната ти книга „Романът на една жена без качества“ и се питам дали съвременният градски човек не е еклектична смесица от различни културни пластове, които не си говорят помежду си?

Хм, съвременният градски човек! Ще си пусна INXS и ще потанцувам преди да отговоря. 

Та, така. Обожавам града! И всичко в него да ми говори. Обичам да наблюдавам хората в квартала, в парковете, баровете, ресторантите, кафенетата, театрите, кината, концертите,  МОЛ-а, в спортната зала и офиса. Всеки живеещ в своите собствени пластове. Вероятно съвременният градски човек е разглезен от цялото разнообразие и възможности, които може да улови и да се докосне, но точно тази пъстрота мен лично ме кара да ликувам. Естествено има и много вбесяващи примери, но по-добре да не говорим за тях. 

Животът фарс ли е?

Не знам дали трябва да мислим за това какво е животът, защото докато го правим кой знае какво ще пропуснем от него. Мисля обаче, че най-безболезнено можем да преминем през живота именно, ако го възприемаме като фарс и не му се връзваме много, много. Естествено, когато си в кофти ситуация, не е толкова смешно, но може би е добре да приемаме нещата такива, каквито са, да се предадем на ситуацията един вид  и да си кажем: всичко е каквото е, и това ще мине.  Точно в тези моменти ние всъщност вършим доста полезна работа за себе си.  

Много ми помага когато понякога се напрегна на живота да си кажа „Абе, я се успокой малко“. 

Практикува ли в ежедневието си Ралица Николова ескейпизъм? И как?

Близките ми постоянно ме обвиняват, че съм все някъде другаде и не ги слушам много внимателно. Но да, много обичам да потъвам в мислите си, което не знам дали е точно ескейпизъм. От друга страна, като един истински водолей, съм като балон, пълен с хелий, който ако не внимаваш и изпуснеш, кой знае къде ще отлети. 

Истинското бягство за мен обаче е писането. То е като дълбока медитация на свързване със себе си и усещане за самодостатъчност. 

За какво преживяно си благодарна?

Знам ли? Трябва да сме благодарни за всичко. Че изобщо ни има. Благодарна съм, че обичам и съм обичана от семейството и приятелите си. 

Има ли музика, която те описва?

В тийнейджърските си години слушах много пънк и ска, много бунтарска, много жива, много непретенциозна музика, изпълнена с толкова различни емоции. И макар вече да не слушам често този тип музика, мисля, че все още мога да се оприлича на нея. 

От друга страна мога да се опиша и като джаз импровизация, която на пръв поглед може да звучи като дисхармония, докато (ако изобщо успееш) не доловиш нейната дълбочина и сложност. 

Ако трябва да се оприлича на конкретна песен, то това е Easy на Fаith No More

Да поговорим за теб като читател. Кога/къде четеш? Кои са книгите, които би искала да препрочиташ?

Мога да чета във всеки един свободен миг. Излегната в хамака, на пейка в парка, в автобуса… Най-уютно ми е да чета завита вечер в леглото. 

Какво искам да препрочета?  В момента препрочитам „Питай прахта“ на Джон Фанти, „Мъжагите не танцуват“ на Норман Мейлър и писмата на Гюстав Флобер до Луиз Коле. Винаги бих се върнала към Ърнест Хемингуей, Хайнрих Бьол, Маргарит Дюрас, Труман Капоти, Вирджиния Улф, Пол Остър, Филип Рот, Марио Варгас Льоса, Джон Стайнбек, Кърт Вонегът, а защо не и Роберт Музил.