Въпросите зададе Райна Кацарова
Навън вали, но залата в „Петното на Роршах” е препълнена, усеща се лекото трептене на вълнението от предстоящата среща с поета Петър Чухов. Помолих го да отговори на няколко въпроса за блога Plovdivchete.com и му подсказах, че е обичан в Пловдив. Той се засмя леко скептично, но настроението по време на четенето доказа думите ми. Гостуването на Чухов в Литературен салон „Spirt & Spirit“ е в рамките на разширената програма на фестивала „Пловдив чете“ и той е в града, за да представи новата си стихосбирка „В края на леглото“ /ИК “Жанет” 45/ с впечатляващата корица на Люба Халева. Поетът обаче е дошъл и с друга, по-специална мисия. Но за нея след малко. Чухме различни въведения към прочетените стихове и кратки истории за написването им. Имаше много въпроси от публиката, споделени мисли и откровения. Поезията на Петър Чухов винаги носи наслада. Но чувството му за хумор и самоирония също не изостава.
В суетнята преди началото го питам:
-По-рано днес, в една от поканите за събитието споделихте, че посвещавате това четене на Божана Апостолова. Какво от нея искате да запазите като спомен за себе си и като памет в обществото?
-Това, което за мен беше много впечатляващо и много важно също, е отношението на Божана. Тя винаги ме караше да се чувствам все едно съм, едва ли не, единственият ѝ автор. Никога не ми е казала “остави ме, имам работа, има и други, да не мислиш, че си само ти..” – нещо, което ние по принцип сме свикнали да чуваме често. А още в самото начало, когато аз въобще не бях популярен като автор и бях в началото на поетическия си път, тя се отнасяше към мен винаги като с любим син. Това наистина беше впечатляващо, едно лично отношение, винаги с желание да помогне, винаги с желание да те разбере, да уважи твоите изисквания, твоите виждания за нещата. Това наистина се случва твърде рядко. Смятам и се надявам, че в обществен резонанс от нейното досегашно присъствие, надявам се, че след като, мине известно време от кончината ѝ, ще бъде организирана награда на нейно име. Според мен това е един чудесен начин да се запази паметта на този изключително стойностен човек.
-Много хубава идея! Като стана въпрос за награда и конкурси, вие сте печелили много такива в предишни години, а сега често Ви канят като жури. С какви впечатления оставате след края на тези конкурси – има ли надежда за родната литература, какви са Вашите усещания – получава ли се приемственост, има ли млади таланти, които израстват?
– Разбира се, има много млади таланти и това, което на мен ми прави впечатление, е, че общото средно ниво се е вдигнало. Но като че ли това по някакъв начин е погълнало отличаващите се, така да се каже, върховете. Тоест по-ниските върхове са погълнати от по-високото средно ниво, но все пак остават такива личности, наистина като творци, които успяват да се издигнат над това, имат много добро средно ниво и заявяват себе си именно като индивидуално уникални поетически гласове.
-Като истински творци?
-Те и другите са истински творци, но просто знаем, че уникалният глас е нещо, което рядко се среща, докато умелия, талантливия почерк, разбира се, срещаме по-често.
-А Вашето алтер его – Чешо Пухов, той си има отделен живот или вие някак се допълвате? Той по-весел и по-забавен ли е?
-Той всъщност изразява до голяма степен огорчението на неосъществения талант, поне в собствените си очи, разбира се. За мен той е важен като коректив, който винаги ми показва, защото той е силно критичен, естествено към мен основно. И винаги ми показва, че нещата имат повече от една страна, не казвам дори две, така че това, което аз мога да сметна за успех, или това, което мога да приема за постижение в областта на творчеството, от друга гледна точка може да изглежда наивно, безсмислено или просто плод на някакви недостатъчно високи цели или пък неуместни представи за нещата.
-Музика, рок, Вие свирите на китара, а също пишете и хайку. Как съвместявате тези неща?
-Музиката и поезията вървят ръка за ръка още от първобитното общество, не съм литературен историк и не мога да кажа точно как е, но за мен музиката е начин за съвместяване на енергиите. Аз участвам в групи, не съм индивидуален музикант, а това винаги е свързано с работа с други хора, има обмен на идеи, на енергия, създаване на една по-различна енергия, движение в посоки, които човек не би избрал иначе, ако бъде оставен сам на себе си. Това за мен е много интересно и, разбира се, винаги, когато работя с други хора, това е свързано с много по-силни емоции.
– Като говорим за музиката, тази чалга култура с нейната пищност и нрави, които се демонстрират, и от друга страна, високото изкуство с неговата фрагментарност, със стремежа към възвишеното, смятате ли, че те са част от тази пропаст, която съществува в нашето общество? И дали ще можем по някакъв начин да намерим обща цел като нация, да се придвижим напред?
-Аз не мисля, че общата цел като нация трябва да минава през примиряването на чалгата и високата култура, да я наречем така. Винаги е имало такава разлика между, да речем, народната култура, както е била определяна през вековете. Народът винаги е търсил нещо по-обикновено, по-семпло, по-директно, по-ясно, по-първично, така че е нормално и в днешно време да има такъв тип култура, някои биха сложили култура в кавички, други – не. Но така или иначе няма как всички хора да имат нужда от един и същ тип музика, литература, изкуство, всякакъв вид култура. Дори в определени сфери, да речем, в сферите на елитарното изкуство, и там има много различия във вкусовете – едни хора харесват нещо, други го отричат, някои предпочитат по-абстрактни неща, други – по-конкретни, някои са по-емоционални, други – по-рационални. Но според мен проблемът е в избутването на по-сериозното изкуство и култура по ъглите. Когато това се случва, то се превръща вече в проблем на обществото. Защото, когато елитарната или елитната култура е съществувала сред аристокрацията и сред образованите слоеве на населението, не е имало тази опасност – примитивната, да речем, култура, ниската култура, на която са се наслаждавали масите, да измести, да изтика и да заеме мястото на високата култура. Така че в момента това е според мен опасността, иначе няма как да не съществува различно равнище на развитие на културата и в това няма нищо страшно, тя обслужва просто различни слоеве от населението.
-А в конспирации вярвате ли?
-Честно казано – не. Макар че понякога неща, които изглеждат като конспирации, може би не са, но по някакъв начин изглеждат така отстрани, но всъщност са плод на случайността. А често пъти ние смятаме, че зад тях стои някакъв злокобен ум, който е измислил всичките тези неща.
-В какво вярвате?
-Вярвам във възможността човек да живее в добри отношения с останалите хора, да успее да ги приема и да бъде приеман от тях, независимо от различията. И вярвам, че това е единственият начин да оцелеем като общество. Когато решаваме различията, както е на спортния терен, чрез състезание, чрез конкурси и така нататък, след които, разбира се, победител и победен, този, който е на първо, и този, който е на второ място, или на последно, си подават ръка, прегръщат се и отиват заедно да празнуват. Докато, за съжаление, има тенденция да се превръща в обратното – спортните състезания, конкурсите – да бъдат битки, поле на битка, поле на война с всичките трагични последствия за личността и за обществото. Може би това изглежда малко наивно като перспектива за бъдещето, но аз наистина вярвам, че рано или късно, постепенно, това би могло да се случи.
-Благодаря Ви.
Не мисля, че мога да добавя нещо към казаното. А в ума ми звучи една от кратките форми в новата книга на Петър Чухов:
Въпросът е
да живееш
без да досаждаш
на Бог.
Фотографии: Владислав Христов
