Стихосбирката „Отмиване на тъмнината“ ни напомня защо живеем
Райна Кацарова
Поетът Вангел Имреоров се включи в пролетната програма на фестивала „Пловдив чете“ и събра приятели и почитатели от Пловдив в клуб Politico Speakeasy. Там е доста приятно и има сериозен потенциал да се превърне в още едно интересно място за четене и представяне на литература.
Новата стихосбирка на Вангел Имреоров се казва „Отмиване на тъмнината” и излиза под знака на Издателство за поезия „Да”. За да я представят пред пловдивската публика, до автора седнаха поетесата Ренета Бакалова и тазгодишният носител на Националната награда за поезия „Иван Николов“ – Владислав Христов като един от редакторите на книгата. Това направи разговора динамичен и в същото време задушевен. Присъстващите също се включиха с интересни въпроси и спонтанни реакции. Пловдив харесва поезията на Имреоров. А аз най-сетне успях да направя това дълго чакано интервю.
Дори върнах малко времето назад. Ето как завършваше статията ми за предишната му поетична книга „След три минути“:
Другият път ще го питам за сърцето. Дори да е след още три години.
„чувам сърцето си,
но не знам какво иска,
какво казва, какво повтаря.
сякаш пита – къде съм… къде съм…
къде съм…“
Удържам си на думата и веднага питам – разбра ли какво иска сърцето ти? Отговори ли му къде е?
Сърцето за мен вече не е просто кутия за спомени и болезнени въпроси. То е при хората, които обичам най-силно и при тези, които винаги ще ми липсват. Сърцето е между желанието и спомена, надеждата и болката, вярата и колебанието.
В новата си книга няколко пъти споменаваш надеждата, тя ли е нещото, което ти дава сили?
Надеждата е сила само по себе си – болезнено красива и красиво болезнена. Тя е страшно необходима човешка сила. Вярвам, че без нея всички сме изгубени.
Светлина и тъмнина са в един непрекъснат танц в твоите стихове, но ти правиш така, че тъмнината да не изглежда толкова страшна. Това ли е начинът да я отмием – да я приемем като част от нас, част от живота, от света?
Да, защото с времето осъзнавам, че надали ще успея някога да опитомя тъмнината, която нося в себе си. Мога постепенно да се науча да живея с нея и да я приемам. Тя е необходима част от живота ми и съставка на моята душевност. Отвъд символиката на тъмнината като нещо зло, плашещо и нечисто, за мен тя е съвсем естествена и нужна, за да живеем и опознаваме себе си и света.
Казваш, че учиш имената на нови улици, а имената на пловдивските улици какви мисли будят в теб, когато си далече?
Будят ярки спомени от детството. Те са част от онази асоциативна памет, която вдъхва живот на езика отвъд ежедневната му полза и работа. Спомням си как газехме през нападалите, неизметени есенни листа след училище, още чувам шумоленето им, смеха ни, виждам и усещам и светлината на ранния октомври. От ранна възраст обичам да се разхождам и да наблюдавам града и непознатите минувачи, сцените от живота им. А Пловдив е пълен с интересни личности и чудати случки.
Каква според теб е мисията на пишещия човек в тези бурни времена? Има ли нужда от помощници?
За мен като пишещ човек е важно изкуството да носи необходимата глътка чист въздух насред задушаващата тревога и непрестанната извънредност, в която живеем.
Изкуството трябва да пречиства и да дава сили, да ни напомня, че в живота има много повече от тревога, страх и гняв. Ние не можем да избягаме от всичко това в изкуството, а може би и не трябва, но то може да ни напомня защо живеем и за какво се борим.
Какъв съвет би дал на по-младата си версия?
Бъди по-внимателен и мил към себе си. Съветът важи и за сегашната ми версия.
Ще споделиш ли с нас три неща които обичаш?
Музика, дълги разходки и сладолед с любимите ми хора.
Фотограф: Радослав Иванов
