Николина Михайлова
Русанка Ляпова е преводач с дългогодишен опит. Тя превежда от сръбски, хърватски, босненски и македонски. В събота следобед, в рамките на фестивала „Пловдив чете“ 2025г. в двора на Драматичния театър тя беше подбрала 3 романа в неин превод, с които да запознае публиката.
Езиците, с които работи Русанка, са колкото близки, толкова и далечни, и именно в това е красотата им. В края на събитието преводачката обърна внимание, че въпреки че една дума може да съществува в два езика, ако тя функционира по различен начин в тях, не е уважително да не бъде преведена. Не е уважително нито към езика, от който превеждаш, нито към твоя собствен. Това показва едно изключително ниво на професионализъм и любов към езика и към думите и най-вече едно безкрайно уважение към различията, което е изключително ценно понеже понякога именно те ни сближават.
Тази любов към работата си и литературата, преводачката беше пренесла и при подбора на произведения, които да представи. Първото от тях – „Мехмед, червената бандана и снежинката“ от Семездин Мехмединович (Изд. „Жанет 45), превод от босненски, разказва историята на един човек, който след войната в Югославия емигрира в САЩ. Той разказва за живота си там и за травмите от миналото си, как емигрантският живот повлиява на него и на семейството му. Една искрена изповед, която, както стана ясно в хода на дискусията, е още по-истинска и болезнена, знаейки, че самият Семездин е имал книжарница в Босна и Херцеговина, която е трябвало да изостави. В разговора се промъкна темата именно за това колко хората са свързани не просто със земята и със страната си, а с определени вещи, които са наситили със спомените си – грамофонни плочи, книги. Спомени, които не можеш да пренесеш, не можеш да понесеш със себе си, не можеш да побереш в 23-килограмовия куфар, когато бягаш от война. Въпреки че една еврейска поговорка гласи, че трябва да можеш да събереш най-ценното в живота си в шепата на едната си ръка, не за това говори авторът тук. Неговите ценности не са злато и диаманти, а късчета от един живот, натрошен на парчета от войната.
Втората книга, представена на събитието – „Спомен от гората“ от Дамир Каракаш (Изд.“ICU”) – е превод от хърватски език, проследяващ динамиката между баща и син. Книгата има автобиографични елементи, въпреки че не представя дословно връзката на автора с баща му. В истинския живот родителите на Дамир са неграмотни и баща му не е прочел нито една от книгите му. Как успяват хората да са толкова различни и в същото време толкова дълбоко свързани? Езикът на Дамир Каракаш е прям, директен, почти остър, но без да прекрачва тази граница. В разговора с преводачката му стана ясно, че това е нещо, което писателят е овладял с годините и изказът му всъщност спомага за описването на суровата реалност, в която живее героят му, и за неразбирането, което преживява.
Събитието приключи с „Употреба на човека“ от Александър Тишма. Съвсем логично някак си този автор отключи темата за това кои и какви произведения се изучават в училище, тъй като самият Тишма се изучава в сръбските училища. Тишма, както обясни Русанка, е един съвременен класик, не само на сръбската, но и на световната литература. Писател от висините на Томас Ман, който се занимава с дълбоките и трудните теми. Действието на „Употреба на човека“ се развива по време на Втората световна война във Войводина, една област в Сърбия, където традиционно живеят хора от различни националности – сърби, унгарци, словаци, хървати и други. Тишма проследява няколко житейски истории без обаче никоя да е главна и без самият той да проявява определени симпатии към някои от героите. Те са представени такива, каквито са, в цялата дълбочина, която може да предостави човешкото преживяване, като някои оцеляват войната, само за да отнемат след това сами живота си, непосилни да носят белезите на преживяваното.
Срещата с преводач от висотата на Русанка Ляпова е истинско удоволствие и наслада, едно макар и малко напомняне, че качественият превод помага на една книга наистина да оживее в ръцете на своя читател.
Този текст е написан с изключителна благодарност към всички преводачи, които влагат сърцето и душата си в преводите. Които, както стана ясно на срещата, успяват в процеса и да намразят книгите, които превеждат, но в същото време ги държат на специално място в сърцето си.
