Райна КАЦАРОВА
Не, това не е някакво ново фентъзи, а разказ за поредната среща в „Петното на Роршах“, приютило Литерaтурния салон „Spirt & Spirit” и част от разширената програма на Фестивала „Пловдив чете“. Анна заема мястото си на сцената. Снежнобелите сникърси и картинката от суичъра ѝ проблясват под неоновите светлини. Перлената огърлица внася еклектика и стил в образа на младата поетеса. На емблематичната червена маса са двете ѝ книги – „Вкъщи всички вечерят отделно” и „Детска стая под наем“.
Авторката започва направо и леко:
„Първата ми книга излезе като награда от Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев” в Шумен, който спечелих през 2014, преди 10 години вече. Тогава ми беше много странно, защото не бях тръгнала да печеля. Бях студентка първи – втори курс и бяхме решили с приятели да се разходим до Шумен. Да видим малко свят, както се казва. В крайна сметка стана така, че спечелих Голямата награда! Аз бях супер изненадана, не го очаквах, нямах готовност за книга, нямах текстове. Дори текстовете, които пратих, си бяха на произволен принцип, и не си вярвах – дори и грам! Допреди това пишех стихотворения и от срам да ги покажа на когото и да е било, ги криех в един стар диван вкъщи със скъсана дамаска. Аз ги пишех на листчета и ги пъхах там, и си мислех, че си остават само за мен. Аз съм си ги написала, изкарала съм ги от себе си и съм ги скрила на някакво специално място. Обаче, ето, че така се случи – трябваше да правя книга. Тогава не познавах никой“.
Така Анна Лазарова разказва какви трудности е срещнала, но и как е участвала в целия процес и е общувала с много хора, как с помощта на Петър Чухов като редактор, се получила книга, от която сега не се срамува. Разказва и за зелената врата от корицата, инспирирана от песен на ФСБ. Споменава и годината на поетичните конкурси, в която спечелила цели 18! За колебанията, за несигурността, за голямото разстояние във времето между двете книги. Като акценти Анна чете от първата и от втората книга, естествено, без усещане за предварителен замисъл. Макар и в монолог и сама на сцената, тя общува успешно с публиката и я усеща. Присъствието ѝ е като импровизация, липсва всякаква поза. Поетесата споделя, че разглежда човека като единица, говори за привързаността и обичта.
И продължава: „Разликата между първата и втората книга е почти осем години, това беше време, в което аз работих усилено с литературата, но някак се свенях да издам своя собствена книга. Работих и продължавам да работя в две издателства – в издателство „Колибри“, където се занимавам с медии, PR дейности и така нататък. И в издателство „Скрибенс“, в което не просто работя, то е споделено между мен, Георги Гаврилов и Божидар Димитров“.
Анна Лазарова обяснява, че идеята за създаването на това издателство е да се помага на млади автори, те да имат своята реализация и да получат помощ, да бъдат в процеса на появяването на книгата си на бял свят – корица, редакция, коректор и така до премиерата, и най-вече да имат право на глас.
Редактор на втората й книга става Йорданка Белева, която я „ръчкала“ и така, от 200 стихотворения, които определя като разностилни, се получила книга, която отразява порастването, превръщането на детето във възрастен, който може да взима самостоятелни решения. Анна сравнява писането с още един прозорец, в който светът не е само това, което виждаме, а има и нещо необхватно. Разказва и за родния си Велинград, за любимия учител по литература, за продавачката на книги леля Блага, която я снабдявала с нови съвременни книги, като първото издание на „Естествен роман“ например. Разказва за приятелите си и техните литературни игри и занимания, за срещите с децата, на които обяснява: „Здравейте, аз съм на тридесет години и пиша стихотворения, и има много други хора като мен!“ – и още: „Най хубавото което ми остана от конкурсите и от образованието, са срещите с хората. Това, че се запознах с много пишещи хора.“
Последваха въпроси от публиката за справянето с „творческите дупки“, за това как успява да запази детето в себе си, а това провокира още истории, стихотворения и откровения. Разбрахме, че Анна чете много книги поради естеството на работата си, много имейли с ръкописи, но предпочита по представянията да дава изявата на други хора, участващи в създаването им – преводачи, редактори и дизайнери. Ролята на стария диван Анна е заменила с чатове, преписки със себе си, кутия със спомени, която разчиства веднъж в годината, разхвърляни глави от бъдещ роман тук-там и ежедневни писма за добро утро с близка приятелка.
Веднага след като слезе от сцената Анна Лазарова бе обсадена от чакащи за автограф, приятели и познати. Тя запазва търпеливо усмивката си и още дълго време разговаря с всички. В един момент стана трудно да я видиш в тази малка поетична тълпа, но перлите й продължаваха да проблясват. И не беше от осветлението, а от самата нея.
