
Слънцето изгрява от Изток
Автор: Георги Митев
I
„Кавказ, пройдя сквозь пламя лет-
ты стал для нас частицей сердца.
Mы долго ждали солнца свет,
когда ж судьба нам улыбнется.“
Т. Муцураев
Едвам надзъртайки зад облаците, изгряващото бяло слънце приканваше утрото да настъпи насред Кавказките планини. Лъчите му нежно потъваха в заснежените била и докосваха техните подножия със студената си светлина, а от комините на разпръснатите къщурки тепърва започваше да се издига черен дим, като че да разбуди земята от зимният си сън.
Пламъците в малката камина се отразяваха в черните очи на Шахид, забулени от натежали клепачи. Белезите на напредваща възраст и нелекото му битие сякаш бяха станали по-видими след изминалата нощ, която той прекара в неуспешни опити да намери покой на мислите си. С празен поглед следеше играта на огъня, а пръстите му машинално отмятаха кехлибарената броеница. Една тежка въздишка прекъсна това състояние на транс и му помогна да прокуди апатичната меланхолия, която го бе обзела. Бавно се запъти към вратата. Черна, захабена шапка закри посивелите му коси. Денят трябваше да започне.
С леки накуцвания се сформираха неравномерни следи по мекия сняг, чиято крайна цел не би била по-различна от всяко друго утро. От години животът му протичаше в отдалечените краища на Чечня, наподобявайки този на отшелник – малкото му контакти бяха или с някой от съседите му, въпреки че нито бяха много на брой, нито толкова близо един до друг, или когато трябваше да отиде до магазина или пощата, чиито разстояния от дома му също вече представляваха предизвикателство за него. Живееше сам – израснал без родители в Грозни, сгодил се малко преди първата руска инвазия за ученическата си любов, която се споминала при раждането на единственият му син – точно когато баща му е бил сред защитниците на столицата. Ужасът, който бе принуден да преживее по време на клането и разрухата, го направи почти безчувствен към участта на съпругата му. Може би поради безмилостно бързия развой на събитията, или поради факта, че вече бе родител и единствена упора на новороденото си дете, той успя стоически да превъзмогне загубата на единствения му близък човек. Даде му името Ваха, а след избухването и на втората война двамата се оттеглиха към скътаното селце в сърцето на Кавказ. Летем зелените долини, а зиме белите преспи носеха покой на душата му и правеха битовите трудности поносими. Поради експлозия с шрапнел, която бе засегнала левия му крак, той бе обезщетен с военна пенсия и заедно със спестяванията му успя не само да отгледа момчето си, но и да го изпрати да живее и учи отново във възстановен Грозни, като след това постъпи и в Суворовската военна академия. Синът му все по-рядко се връщаше на посещения, като накрая общуването им бе ограничено само до телефонни обаждания, които се състояха всеки ден, понякога през един или най-много два.
Шахид се спря, за да си поеме дъх, а междувременно умът му не спираше да препуска. Последните денонощия бяха все едни и същи, но с една единствена промяна в рутината – от три дни вече нямаше никаква вест от Ваха. Преди седмица и половина бе осведомен, че бива мобилизиран и изпратен към украинският фронт, а баща му стоя мълчалив и отговаряше лаконично през целия разговор. Не знаеше защо ще се води война и какъв бе смисъла от нея, още по-малко не разбираше защо точно момчето му трябва да участва в нея, та нима руснаците не могат сами да водят своите битки? Следващият им диалог бе по време на придвижването му, а последното им общуване се състоеше в едно просто съобщение, че скоро ще напусне границите на страната. Три дни, скоро четири от последните думи на синът му, които дори не успя да чуе изречени от неговия глас. Неяснотата го изгаряше отвътре. Или пък това беше свършеният факт, който един баща никога не би посмял да приеме, докато в него още гори пламъкът на надеждата.
Последната нощ го бе обладал кошмарен спомен от войната – лицето на един руски войник, паднал убит от неговата ръка. Това не бе първият му път, нито последния, когато е трябвало да порази враг, но бе най-тежкият. Очевидно срещу него е стояло момче, току-що достигнало пълнолетие, никога не очаквало, че някога ще трябва да държи оръжие в ръцете си. При видът му и обстоятелството, че изведнъж се озовават толкова близо един до друг по време на боят, руснакът се вцепенил и дори не успял да насочи дулото към човекът срещу него. За сметка на това Шахид през цялото време го гледал спокойно и концентрирано, с поставен на спусъка пръст. Тогава войникът взе последното грешно решение в живота си – насочи автоматът си към чеченеца. Нужен бе само един изстрел, който попадна точно в сърцето. Успя да съзре внимателно лицето, лишено от всякакъв признак на живот, преди неговите другари да се притичат на помощ, макар и закъснели. Бързото му бягство към прикритие бе придружено от вълна куршуми, ругатни и гранати, като частица от една от тях успя да го нарани, макар и леко.
Отдавна бе изчезнал споменът за този ден, затова защо точно сега отново се връща мъртвата гримаса на това момче в съзнанието му? Да, то бе невинно, навярно никога не е искало да бъде част от тази война, навярно никога не я й подкрепял, навярно е имало родители, приятели, любима, чакащи го да се прибере, навярно, ако се бяха запознали при други обстоятелства, биха могли да са добри приятели. Но то бе там, лишено от всякакъв избор, всякакви възможности, всякакво бъдеще. Присъдата му бе поставена от незнайно кой политик или генерал, но трябваше да бъде изпълнена също от един млад човек, оставен без всякакви други алтернативи. Все някой трябваше да бъде изкупителната жертва за чуждите желания. Просто в този момент късметлията бе той, а не руснакът. А можеше и да е обратният случай. А може би сега синът му също трябва да изпълни нечия присъда.
Или неговата вече е била изпълнена.
До картината на мъртвия войник сега стоеше лицето на Ваха, двамата лежаха един до друг, насред отломките, съвсем сами. Дали телата им щяха да бъдат върнати, та да могат поне да бъдат изпратени от своите близки? Дали поне в смъртта бяха намерили покой? С какво се бяха провинили, че сега трябва по такъв начин да се разделят с животите си, и чии грехове изкупваха?
Шахид се опита да прогони тези мисли от ума си. Нека го тормозят безспирно нощем, но поне сега да го напуснат, дори и за миг. Денят трябваше да започне. Отново, както всеки един преди това.
И отново без да получи вест от своя син.
Пламъкът в камината вече бе изгаснал.
II
Телефонен звън прозвуча насред полевия лагер, прекъсвайки звукът на тишина, примесена с леко мъмрене между войниците, което продължи веднага след като слушалката бе вдигната и към своеобразният оркестър се прибави и разтревожения глас на нещастникът, който лично трябваше да отговаря пред висшето командване. А те бяха особено недоволни днес.
- Цигара?
- Не пуша.
Андрей постоя за миг с протегната ръка, държаща кутията, и после бавно извади една цигара и мълчаливо я запали. „Можеше поне да благодари“, помисли си той. За първи път някой на фронта да откаже на това предложение. „А пък и дажбите не са от най-щедрите наскоро“. Жегна го фактът, че винаги сработващият му опит да наруши неловката тишина бе неуспешен. „Както и да е, има ги всякакви.“ – утеши се сам – „Сигурно още е в шок от сблъсъка.“
Започна скришом да разглежда своя умълчан, с празен поглед събеседник. И двамата бяха млади, най-много в ранните си двадесет години, но онзи очевидно беше от новите. Току-що получил бойното си кръщение. Вчера ротата им бе понесла жертви, а този тук очевидно беше от единия взвода, участвал в сражението. Реши се да не го пита за това, щеше още повече да го помрачи. „Някои не се връщат от първия си път, все пак е изкарал късмет. Ако може да се нарече така.“.
- Та, значи… – погледна към надписа с името му, „Д. Морозов“, но реши да не го назове директно поименно – …от колко време си тук?
- Няма две седмици.
- Аха.
Както се и опасяваше. Без да го чака да попита на своя страна, директно изстреля:
- Казвам се Андрей, междудругото.
- Дмитрий.
- Приятно ми е да се запознаем.
„Въпреки обстоятелствата“ – помисли си моментално, но не го изрече на глас.
- Мхм.
Войникът се чудеше дали си струват още опитите да продължи този доста едностранен диалог, не приемаше лаконичните отговори за особено окуражаващи. Тракащите звуци на БМП-та, минаващи отвън, дадоха време за подготовка на нов словесен щурм.
- Градско момче, предполагам?
Твърде детински му идваше директният въпрос „Откъде идваш?“.
- Москва.
- Бил съм веднъж там, ученическа екскурзия. Красиво е.
- Може да се каже.
Андрей реши запази за себе си информацията, че бе родом от Киев, преместил се във Волгоград малко преди Перестройката, но скоро обмислящ отново да се завърне в родния си град. Отнесе се в спомени за изгледа към Днепър, за златните куполи на лаврата… Запали още една цигара, не се знаеше, кога ще му е последната. Погледна към кутията, вече бе празна.
„Минута мълчание в нейна чест. Няма да е трудно с този тук.“
Измина малко повече от отделеното за траур време. А онзи все още не живваше особено.
- Предполагам ще следваш нещо, след като всичко това свърши? Умно момче изглеждаш.
Сам се изненада на този комплимент. Оставаше само, да го вземат за обратен.
- Баща ми настоява за военна кариера, семейна традиция.
- Чин?
- Полковник.
„Значи постът му не те е спасил от службата.“– мисълта се прокрадна в съзнанието му, но моментното му злорадство бе прекъснато от себепогнуса. Нямаше нужда от класова омраза точно тук, между братя по оръжие. Откъде изобщо се бе взело това озлобление?
Започналото вече раздвижване между останалите даде добро основание на този така измъчен разговор да приключи. От утре с конвой ротата им потегляше към Грозни, от целия район се събираха подкрепления. Това щеше да донесе малко разнообразие от до болка познатите „зеленки“[1] и хълмове, кал и киша, постоянно затъващите и спиращи конвои, които често ставаха жертва на сепаратистите. Макар и измежду войската да се носеха слухове за ужасите, които се случвали в столицата, как столицата се превърнала едва ли не в „месомелачка“ за руснаците, и как муджахадините не могли да бъдат избутани оттам…
„Нима щеше да е чак толкова зле?“
- Надявам се да се видим отново.
Андрей не очакваше да чуе нещо, когато вече се бе изправил и понечваше да се върне при своя взвод.
- И аз. Като гледам и двамата ще сме в „големият град“.
Не последва отговор, а и нямаше нужда. Стигаше му това, че поне накрая това момче се реши да каже нещо по своя инициатива. По пътят му наобратно от нечие радио съвсем бегло се чуваше ритъмът на „Кръвна група“[2]. За малко да се блъсне в минаващ другар, вглъбен в получено днес писмо. Щом вече са ги раздали, навярно нямаше да има за него. Не че и очакваше. Тези сантименталности, връзки с външния свят щяха само да усложнят положението му. Щеше да е добре да си почине преди конвоят утре рано сутрин. Пътуването в камионите го караше на моменти да желае опасността от случайна засада, която можеше да бъде оправдание за кратко спиране. Но първо трябваше да оцелее даденият сблъсък, ако си заслужаваше.
Също и да намери цигари.
III
От отдавна небето не бе толкова чисто, все едно за първи път небосвода се бе показал в пълния си блясък. Звездите една по една се раждаха, докато последните светлинни лъчи замираха иззад потъналите в сумрак планини. Кървавият оттенък на залеза се сливаше с тъмнината в чист пурпур. Камионът се движеше много по-лесно по разбитите пътища от преди, все пак не носеше толкова товар на себе си, както когато на идване. А и шофьорът беше различен, ако това би било от някакво значение.
Андрей бе изгубил представа за време, но не искаше и да си припомня колко време бе прекарал там, защото това означаваше, че трябва пред очите му отново да премине
всеки
един
миг
от престоя му в този капан, това гробище на всякаква човечност, смисъл, разум, тази жестока шега, подигравка с него и с всички останали, това безумие на шепа сган, играеща си с чужди животи. Ушите му още кънтяха от залповете на артилерията, рушащите се сгради, бомбардировките, експлозиите, изстрелите – очакваше след всеки трус земята да се отвори и да погълне всички тях, които дръзнеха да я оскверняват със своето варварство. Но привидната тишина сега, примесена със звука на работещият двигател и потракването на метал, още повече не му даваше покой. Знаеше, че тя е илюзорна, една лъжа, никога не трябваше да свиква с нея, да й се доверява.
Струваше ли си да се довери някому изобщо?
Децата са лесно доверчиви. Ще те послушат, ако им кажеш че всичко ще бъде наред. Няма да зададат въпроси и не задаваха, когато ги въоръжаваха. Лицата им пак изписваха същата невинност, когато ги караха да убиват вместо тях – и да умират вместо тях.
„Повтаряй си, че имаха оръжия.“
А руските младежи бяха също доверчиви. Току-що излезли от казармите, един по един се превръщаха в плячка за бунтовниците, които се забавляваха с този безкраен лов – дивечът никога не беше в излишък в останките от бетонената джунгла. Царицата на боя скърбеше за своите синове.
„Нима сме толкова нищожни?“
И цивилните бяха доверчиви. Руснаците, живеещи там не очакваха, че собствената им страна ще изрине домовете им до основи. Сега повечето от тях лежаха под отломките им, родината им бе обърнала гръб.
„Но нали трябваше вече да са евакуирани…“
Самите чеченци също вярваха, че враговете им ще проявят поне малко разум, че няма да изпратят на клане своите момчета, оставени безпомощни, че няма да пренебрегнат всички тези животи, граждански и военни, като просто една цифра в статистика.
„Сигурно ни мислят за луди.“
Андрей отпи от манерката си. Ботушите му вече пропускаха влага, от която вече го втрисаше, но поне алкохолът му помогна да притъпи студените тръпки. Набръчканото му чело започна да се отпуска, затвори за момент очи. Опита се да замести разрушеният Грозни с родният му Киев. Скоро щеше отново да се завърне там, трепнеше в очакване на нормалният живот в града, където започна и неговият – едно второ раждане след цялата смърт, на която бе станал свидетел.
Трябваше първо да се отърси от спомена за нея, да се очисти, отново да може да усети какъв бе животът преди този катаклизъм. Защо да не разгледа отново Москва, още едно място от миналото му, макар и едва бегло докоснато. Замечта се за потенциалната си бъдеща екскурзия. Най-сетне щеше свободно да разгледа този великан, видян за последен път по време на детството му. Жалко, че нямаше с кого да сподели точно сега това спонтанно негово приключение, пък и не познаваше никой от столицата, освен
Дмитрий.
Познаваше само него.
Познаваше.
Групата чу изстрела иззад разбитата къща, той първи погледна зад ъгъла на едната колона.
Трупът лежа насред руините, а убиецът му все още стоя там, гледайки с някаква почуда своят доскоро враг.
„Нима има съчувствие у тях?“
Един от другарите му откри огън по похитителя, а Андрей запрати граната подире му, но фигурата се скри навреме. Преди да бе започнала следващата буря от стомана, момчетата се съгласиха да приберат тялото.
Тогава го разпозна.
Д. Морозов.
Нямаше как да страда по време на хаоса, царуващ на бойното поле, но сега усети за първи път буцата в гърлото си. Защо толкова силно впечатление му бе направил този хлапак? С много хора се бе запознал по време на войната, с които е водил разговори, с които редом се е бил, с които е споделял малкото моменти на радост. А тъжеше за него. Единственият, който някак си не се вписваше в цялата картина.
Не оставаше много в манерката, затова не му бе трудно да я изпразни наведнъж.
Камионът спря за кратка почивка, повечето войници предпочетоха да използват момента за да се раздвижат. Андрей реши да остане вътре, бе твърде изтощен. Силно изсвиркване отвън разбуди погледа му, фокусиран някъде между обувките му. Единият от тях се бе доближил, държеше нещо в ръката си, протегната към него.
- Цигара искаш ли?
- Не, благодаря.
Сълза се стече по лицето му.
След малко двигателят заръмжа отново. Бе време да потеглят.
Нощта отдавна ги бе обгърнала.
IV
- Колко още ще трябва да стоим тук?
- Предпочиташ да ни взривят ли някъде по път ли? Не се оплаквай, видя какво се случва с конвоя.
- От дни стоим в това село.
- И? Нямаме други заповеди.
- Казвам само, че губим време бездействайки.
- А кажи ми, от кога ти решаваш това? Онзи дъртия трябваше накрая не Ваха, а тебе да застреля, че сега вече за командващ ми се вземаш.
- Недей така сега, коментирах само. Кажи ми, ти ли го подреди така?
- За жалост копелето се гръмна сам. Но пък не се даде толкова лесно, затри и няколко от нашите преди да стигна до него, въпреки че бе вече късно. Нищо, че мязаше на просто цивилен с оръжие, бас давам, че е бил военен преди това.
- Това не успя да го спаси, какъвто и да е бил, вече не е от значение.
- Доста добър наблюдател си станал.
- Какъв ти е проблемът на тебе?
- Като за начало, че стоя някъде отзад, вместо да ни помогнеш. Можеше с по-малко жертви да се разминем.
- Пазих гърба ни, наистина имаше и хора зад нас. Не е моя вина, че те предпочетоха да избягат, а не да ни нападнат.
- Добре, добре.
- Да не мислиш, че искам да си стоя надалеч докато всички други умират? И без това аз пак ще съм на първите редици, не ме изкарвай страхливец.
- Съжалявам, просто…
- Разбирам, никой не е на себе си тези дни. Предполагам знаеш, че има и от нашите сред врага.
- Гледай да не споменаваш това много насам-натам, ще ти донесе неприятности. Особено като и се очаква скоро да бъдем посетени от някакъв си генерал, последното което ще иска да чуе са подобни приказки.
- Но не е лъжа.
- Задръж размислите за себе си.
- Знаеш, какво направиха руснаците срещу нас.
- Недей.
- А сега се бием за тях срещу друг народ.
- По-добре млъкни.
- Украинците дори се биха редом с нас.
- Не ме карай да те удрям.
- Осъзнаваш ли какво се случва изобщо?
- По-добре от теб, за последно – млъкни.
- Същите които ни нападнаха, избиваха нашите бащи, сега ни изпращат да вършим мръсната им работа срещу друг народ, който даже ни помага на нас тогава. Истинските мъже отдавна дезертираха към тях, а ние какво, предатели, родоотстъпници ли сме? Помагаме на окупатора, но за какво? Дори не ни въоръжават и подкрепят подобаващо, какво целят? Не трябва ли да свърши всичко по възможно най-бързият начин?
- Предупредих те.
Дори не забеляза свитата в юмрук ръка.
V
„Żal, żal za dziewczyną
Za zieloną Ukrainą
Żal, żal, serce płacze
Już jej więcej nie zobaczę“
Полска народна песен
Есента обливаше в злато житницата на Европа, класовете плавно се поклащаха от нежният вятър, унесени в своя сън. Рядко имаха тази възможност, тъй като безкрайните поля на тази страна са били свидетели на страданията на толкова много народи. Кръвта на всички им, все червена, бе попила в земята, споменът за тях бе останал в нея, подхранващ плодовете й. Но годините на мир бяха дали покой на злаковете, които в своята идилия бяха забравили за мъките, за разрухата, за смъртта. Където все едно вчера бяха препускали в див бяг казаците, сега по железни юзди стремглаво се движеше пътнически влак, изкарвайки за миг от просъница обграждащото го море. Над тях се простираше безспирно чистото синьо небе, прошарено на места с ефирни, бели облаци, като самотни острови насред вечната синева.
По-голямата част от пътниците бяха погълнати от заобикалящата ги картина, или поне тези, а останалите леко огласяха монотонният звук на релсите със своите разговори. Кондукторът вече бе обиколил всички вагони и заслужено проспиваше дългото оставащо време до следващата гара, а примерът му за полезно занимание бе последван и от редица други пасажери.
Един от тях се бе облегнал точно до ъгловия прозорец, откъдето слънчевите лъчи озаряваха директно лицето му, поради което съзерцаването на пейзажа трябваше да бъде извършвано с присвити очи, чиито лешников цвят ставаше още по-пъстър от светлината. Цветът на кожата му бе леко потъмнял, въпреки че още беше запазил лекия, присъщ за него жълтеникав оттенък. Багажът му бе разположен на съседната седалка, като сакът бе в тон с вехтото му зеленикаво горнище и бледите дънки, висящи върху белите му кецове. Дишаше бавно и равномерно, по глухия монотонен ритъм на сърцето, чието туптене се опитваше да следи мелодията на една нова песен.
Андрей си отиваше у дома.
VI
Бе по-тясно, от колкото си представяше, но това не би му попречило особено. Пък и беше най-малкият му проблем.
Ваха най-накрая намери удобна поза, която да заеме във войнишкото си легло. Умората го бе налегнала, ала в мислите му тепърва настъпваше разбуждане. Бе поставен за командир, и въпреки удовлетворението от този пост не можеше да игнорира факта, че от него щяха да зависят животите на неговите събратя. Опасността за него самия бе избледняла на фона на тях. Толкова бързо преминаваха дните насред този организиран хаос, че бе почти забравил за ежедневието му преди това. Тепърва отново започваха да го обладават старите му мисли и спомени за миналото. А утре му предстоеше да води операция.
Примири се пред неспособността да се спаси от вътрешния му съд, затова остави присъдата да бъде произнесена.
Детството в планината, приказните пейзажи, квартирата в Грозни, другарите от гимназията, ученическите преживявания, военната академия…
Тя.
Току-що постъпил, пременен в парадна униформа, той вървеше из центъра на столицата, бързайки да се прибере до казармата, за да може най-сетне да я свали и да си отдъхне от формалността и празничността на деня, които никога не са му били от любимите. Крачеше бързо, като погледът му безцелно блуждаеше из сивите сгради. Безцветни му се струваха и хората, с които се разминаваше, дори не забелязваше как повечето от тях хвърляха поглед към стройната му фигура, чиято внушителност бе още по-подчертана от лъскавото военно облекло. Лицето му бе обръснато, като хубавите му черти бяха ясно видими, заедно с малкия, но забележим а-ла Скорцени белег на лявата му буза.
Шумът на улицата беше в постоянна схватка с лекия, топъл полъх и чуруликането на птиците. Но и този дуел не изглеждаше да привлича вниманието на умисленият войник. Имаше много неща да свърши, когато щеше да достигне дестинацията си. Като за начало да…
- Извинете?
Нежният глас сепна напълно младежът, който се обърна първосигнално към посоката, откъдето дойде този непознат за него звук.
- Извинете, бихте ли ми помогнали?
Стоящата фигура пред него бе в бяло-синя рокля, като небрежно-семплата и дреха бе в пълен контраст със златисто русата и коса, спускаща се на вълни по рамената й, отразявайки цялата светлина на слънцето като ореол около главата й. Куфарът, стоящ до нея, както и необичайният й вид показваха на Ваха, че момичето не бе местно. Незнайно защо веднага се стрелна през него мисълта, че няма да я види отново, което успя макар и за миг да го натъжи.
След като й помогна с преместването на багажа до входната врата на хотела, намиращ се зад тях, успя най-накрая да види и лицето й. Два небесносини диаманта сияеха над усмивката й, размекваща сърцето му.
- Наистина, много ти благодаря, не знаеш колко ми е объркан целият ден и без това. Полетът ми беше отложен, баща ми довечера сигурно ще бъде много ядосан, нищо не знам за мястото… Съжалявам, щях да се отплесна, сигурно бързаше за някъде, няма да те забавям повече…
А самият той вече не бързаше за никъде.
Престоят й бе непланирано удължен още откакто слезе от полета й от Севастопол. Но след тази малка среща, последвана от още много такива, тя нямаше нищо против неочакваната промяна в плановете. Момичето бе родом оттам, с майка от татарско потекло и баща украинец, като бе отгледана главно от него, поради преждевременната смърт по време на раждането й. Въпреки всичко това лицето й никога не спираше да излъчва онова сияние, което облада и Ваха на първата им среща. Седмици минаха неусетно, и една вечер настъпи моментът на раздялата – както си бе дошла, така и щеше да замине, обратно за родния си град. Пък и бе трудно за самият него да комбинира аферата си със службата му. Обещанието им бе да се потърсят отново, щом и двамата бяха свободни от обстоятелствата, които ги бяха приковали далеч един от друг.
И ето вече месеци, години бяха изминали от последната им среща, когато тя беше дошла в неговата страна. А сега той, въоръжен идваше в родината на своята първа любов. На фона на цялата покруса, която бе изпитал при вида а участта на невинните, на цивилните, третирани като нищожества и от двете страни – фактът, че и точно това момиче можеше да е сред тях…
Но не, навярно вече бе напуснала страната изцяло, затова и спря да получава вести от нея, насред цялата евакуация не би имала способността да се свържи с него…
Трябваше да изпрати писмо до баща си.
Тази мисъл мигновено прекъсна неговите размисли и даже го разбуди от полузаспалото му състояние. Започна да формулира съдържанието на предстоящата му кореспонденция, но вече бе твърде късно, времето напредваше, а трябваше утре да води отряда си в бой. Затова се реши да събере всичко в един по-обстоен текст, след като предстоящата битка бе приключила, все пак Шахид сигурно се бе притеснил за него и трепетно очакваше каквато и да е вест от сина си.
И щеше да получи, съвсем скоро.
„Само да мине утрешния ден“ – бяха последните слова, които прекосиха съзнанието на Ваха, преди да се потопи в тишината на нощта изцяло.
Струваше му се, че все едно този ден никога нямаше да се свърши.
Очите му бяха отпуснати под затворените клепачи.
VII
Мразовитото утро приветстваше с неприкрито злорадство насъбралата се тълпа пред военния пункт. Проверяващите внимателно оглеждаха един по един всеки от явилите се за доброволна служба в името на отечеството. Независимо от тяхната възраст, прослойка, образование, минало, убеждения – всички те бяха станали едно, по техните лица се четеше една и съща ярост, решителност. В очите им гореше бясно гневен пламък. Единият от инспектиращите, като забеляза това, се усмихна лукаво под свъсени вежди. Златните куполи на Киев отразяваха студената светлина, едвам пронизваща чисто сивото небе. Бялото небесно кълбо бе застанало точно над площад Майдан , осветявайки черната статуя на св. Архангел Михаил и влизайки в роля на негов ореол, бял като снегът, който леко прехвърчаше из града.
- Сигурни ли сте за това, Господине?
- Да, искам да бъда въоръжен.
Войникът внимателно огледа мъжът, стоящ пред него. Вече бе надминал четиридесет години, като изглеждаше и даже по състарен, но все още изглеждаше жилав и годен за служба. Сухото му, избръснато лице бе леко жълтеникаво, а в светлите му, кафяви очи не се четеше никаква топлина.
- Някакъв предишен военен опит?
- Казарма две години. И първа Чечня.
- Значи знаеш, какво ни предстои. Оттогава не са особено различни нещата.
- Никога не са били.
При тези думи младежът се спря за миг.
- Името Ви, господине?
- Андрей Собчак.
- Родината Ви благодари.
Границата гореше, а пламъците обхващаха малко по малко цялата страна. Андрей трябваше да замине за южния фронт, където преди години бе откраднат полуострова. Той помнеше много ясно тези събития, както и последвалата революция, в която взе участие. Въпреки първоначалните му съмнения, успя досега да не вземе участие в размириците на изток. Но след обявяването на инвазията фасадата му падна. Така и не успя да се пригоди изцяло към гражданския живот, способността му към това бе отнета заедно с младостта му, чистотата му, и то от същите тези, които сега идват да отнемат и тези на новото поколение. Разбра и за мобилизираните чеченски бойци, как преди, заради Москва, трябваше да се бие с тях, и как сега, отново, пак заради същите виновници, трябва да застанат отново лице в лице, със синовете на тези, които се бореха срещу Москва.
Андрей беше прав.
Нищо не се бе променило.
VIII
Бързо се пригоди към почти забравените звуци на войната. Още повече – отново се почувства млад, жив – но усещаше, че това не е чувство на живот. Той още повече губеше себе си, доубиваше малкото останало от младият човек, който преди десетилетия бе изпратен в Кавказ.
Безчувствено запращаше снаряди към изнемогващите конвои, точно както едно време той се боеше от подобни засади. Мерникът му даже се бе подобрил, като с ефективни изстрели поразяваше прииждащите орди. Бе изгубил умението си да разговаря небрежно както преди, сякаш се бе превърнал в точно онзи, който преди толкова години му отказа цигара. Ликовете на падналите едва навършили пълнолетие момчета му се месиха с тези от миналото, имаше чувството, че отново вижда своите паднали братя по оръжие, приятели и врагове, живи и мъртви, все едни и същи. Въпреки всичките му усилия и саможертвите, които народът му правеше всеки ден – настъплението не спираше. Този факт още повече го обезверяваше. Кръвта по ръцете му никога не можеше да бъде отмита, а сега те отново се къпеха в нея. В живота нямаше утешение за него. Тук трябваше да настъпи неговият катарзис.
Сградите около него бяха в руини, вече бе отцепен от своя отряд. Враговете го бяха изгубили, което му даде възможност да се укрие в една от близките нему развалини, която имаше даже стълби към каквото изглеждаше като втори етаж. Заемайки възвишената позиция, внимателно преразгледа малкото муниции, които му бяха останали. Карабина, пистолет и един експлозив. Можеше и да е по-зле. Притаи дъх, залегна и насочи дуло към ъгъла на улицата, откъдето се чуваха тежки стъпки. Да се надява да отминат би било детинско. Останалите сигурно вече бяха отстъпили и заели по-задни позиции, нямаше смисъл и да се надява на подкрепление.
Мълчаливо се подготви за последния си отпор.
Напредването им костваше скъпо, но заповедите трябваше да бъдат изпълнени.
Ваха водеше неговия отряд насред разбитите от снаряди улици, като всички бяха нащрек поради настъпилото затишие. В разстоянието се чуваха изстрели, но бяха твърде далеч – навярно врагът вече отстъпваше, опитвайки се отчаяно да нанесе последни щети. Неочакваната пауза му даде време за размисъл – докато групата му го следваше, в главата му се прехвърляха нещата, които трябваше неизменно да направи, щом днешният ден приключи. Трябваше да се свърже с баща си, трябваше да разбере по какъвто и да е начин какво се е случило с нея…
Трябваше да забележи самотното дуло, подаващо се от горната част на едната развалина.
Последната картина, която се запечата пред съзнанието му във вечността, бе първия път, когато видя нейното лице.
Андрей правилно бе предположил, че това бе най-високопоставеният от всички. Докато алена река извираше от споменът за шията на чеченеца, останалите се разделиха в две групи. По по-близката хвърли последната си граната, веднага продължавайки след това да обстрелва другата. Още няколко бяха свалени, когато му остана само един пълнител за пистолет. Вече знаеха къде се бе скрил, на няколко пъти отвърнаха на огъня му, като един куршум прониза дясното му рамо.
Идваха за него.
Стиснал от болка зъби, насочи с лявата си ръка пистолета към мястото, което е било вход към стълбище, и зачака.
Но струваше ли си това?
Отдавна празнината го глождеше отвътре, докато вече нямаше спомен за човешкото у него. Не можеше да си прости всичко, което бе извършил, но не беше и негово желание всичко това.
Отнеха неговият живот.
Отнеха неговия избор.
И щяха да останат ненаказани.
Стъпките ставаха все по-близки. Но защо да отнеме още един живот? Живот, който въпреки всичко може да процъфти отново. Животът на нечий баща, на нечий син, на нечий съпруг. С всичките преживявания, обещания, спомени, възможности.
Той се бе превърнал в това, което мразеше.
Две тънки струи се стекоха по скулестото му лице.
Целият му живот бе преминал под сянката на нечия чужда воля. И щеше и да си остане така, служейки на този вечен кръг на смърт и омраза. Но избра да не продължава повече. Щом нямаше право върху това, как ще живее, имаше върху това, как да умре.
Настъпи време за първият му, истински негов избор. Финалният му.
Насочи дулото към главата си. Струите се бяха превърнали в реки, а мека топлина сгря кървящото му тяло. Цялата вина, празнота, злоба го бе напуснала.
Отдавна не се бе усмихвал истински.
Последният изстрел отекна насред завзетият вече град.
ЕПИЛОГ
Пролетта изместваше изпод изморените небеса напускащата ги зима, като с нея секваше и мъртвешкият сън на природата, приканена отново към живот. Зеленината се връщаше преродена из планинските долини на Кавказ. Дори и самите къщурки придобиваха нови нюанси по себе си. Птича песен акомпанираше на прокрадващата се иззад върховете светлина.
До едната къща се отличаваше малка каменна фигура, а до нея плътно стоеше черен силует.
Въпреки приемането на свършения факт, когато му бяха върнати тялото и униформата на детето му, Шахид рухна изцяло. Пред него стоеше смисълът на неговия живот, прекъснат в младините си, едно погазено цвете, един поруган живот, една осмяна мечта, една празна надежда. Нищо повече не му оставаше.
Едно безсмислено съществуване.
Бе обгърнал студеният гроб, когато първите лъчи започваха да озаряват земята под нозете му.
Напоена с кървите на сина.
Със сълзите на бащата.
Новият ден трябваше да започне. Вече нямаше смисъл да се подклажда огъня в камината.
Може би някога, някъде душата му ще намери покой.
Някъде над познатия хоризонт, където слънцето изгрява от Изток.
[1] Гориста зона, използвана от чеченците за укритие и засади.
[2] „Группа крови“ на Кино– Б.р. Използвана като анти-военна песен.