Палми Ранчев и суровата истина за хаоса на българския свят

От Радослав ИВАНОВ

Противно на очакванията и въпреки бързовървящият и дружелюбен към читателя език на автора, новият роман на Палми Ранчев не се чете лесно. Наративът върви бързо, дори бясно на места, но непрекъснато те провокира да осмисляш написаното и така спъва „поглъщането“ на книгата като „фаст фууд“. Защото в този роман има много горчиви за преглъщане и преосмисляне истини.

Наистина изпитах известно объркване и дори бях озадачен на финала. Вероятно това е била и една от целите на автора и на добрата книга изобщо. Но се получава известен парадокс. Защото в „Хаоса на игра на джаги“ на ИК „Жанет 45“ всичко е от ясно по-ясно. Ранчев влиза в ролята на публицист и дори на социолог, за да подреди и изкаже на глас по възможно най-директния, дори брутален начин, всичките премълчавани от страх или корист истини за живота ни през последните 30 години.

Корица: Иво Рафаилов

Да, в този роман няма недомлъвки, той говори на суров, дори уличен език и без задръжки произнася тежки присъди. В този план можем да определим четивото като документален роман, макар книгата да е художествено произведение. Но проблемите, за които разказва, безпощадният социален разрез на живота, който предлага, са неоспоримо документални. Реалността на делника с неговите новосъздадени градски легенди, с истинските политически фигури, със силните на деня гангстери, престъпници, бизнесмени и с характерните емблематични места на тогавашна София, пресъздадени от автора буквално като снимка на деня, изграждат това усещане за действителен исторически разказ от първо лице.

Тук трябва накратко да ви въведа в сюжета. Ранчев разказва живота на един млад човек, някъде в началото и средата на 90-те години, веднага след промените в българското общество и падането на комунизма. Романът показва и най-важното, назовава директно с истински имена и точни квалификации всичко онова, което ни беше представено по-късно като „времето на прехода“, но така завоалирано и изкривено, че да не се опитваме да мислим какво точно ни се е случило.

Палми Ранчев обаче държи нещата да бъдат докрай изяснени и обществените процеси, които пряко засягаха и ръководеха съдбите на всички ни, най-накрая да получат истинските си имена. Авторът и друг път е казвал, че се интересува от човека, който е оскърбен и унижен. „Потърпевшите от живота ме интересуват. Когато устояваш на насрещното течение, си най-автентичен“, казва Ранчев. И вероятно затова е решил да върне времето назад и да се занимава с тази най-коментирана, но и най-манипулирана откъм истината част от живота на съвременна България. Затова романът му не е художествена измислица. Напротив, чрез художествените си образи, той ни показва некрасивата реалност, в която сме живели. „Същото е! Само посвикнахме с гадната миризма“, отсича един от героите говорейки за „голямата промяна“. И трябва да ви предупредя, че оценките за времето в тази книга не са ласкави. Напротив, те са груби, брутално болезнени, но истински. Получава се нещо като катарзис. Стигаме до момента на чистата и последна истина за времето и хората. Такава, каквато подозирахме че е тогава, но нямаше как да знаем, имахме някакви мъгляви догадки, без да сме напълно сигурни. И все още вярвахме в светлото бъдеще.   

Ранчев бърза да ни полее със студена реалност: „Не виждаш ли хищниците, които са на власт. Нали разбираш за какви отвратителни, за какви гадни и безмилостни бандити става дума. Окрадоха всичко до шушка за съвсем кратко време. Купуват всичко за без пари. Скоро и кварталните градинки ще се окажат техни. Ще трябва да плащаме, за да пием вода и да преминаваме. И ти се надяваш тези да възстановят някаква правда, справедливост или каквото там се сетиш, отпреди хиляда години. Не се заблуждавай. –Ама все пак комунистите паднаха от власт. –Да, бе, паднали са. Добре, де, станаха капиталисти.“

И за да няма никакви съмнения в автентичността на тези заключения, авторът ясно маркира историческия момент: „Луканов подава на Филип Димитров, после на Иван Костов, той подава на Желю, който от своя страна подава…“

В жестоката преса на това съдбовно време, Палми Ранчев „набутва“ в устата на живота едно младо момче – Боби Кюнеца. Наречен по този начин, веднага ще си помислите, че става въпрос за някой дребен уличен софийски шмекер. Да, на практика героят на романа е точно това. Момче от улицата, израснало в бетонната джунгла на крайните квартали, в семейство, преследвано от бившата комунистическа власт, защото било от известен предприемачески и политически некоректен и неподходящ род на царски офицери и поборници за свободата преди това. Боби няма голям избор в живота, но когато идват промените, той се опитва да вдишва свободата с пълни гърди. И се гмурва в кипящата на улицата битка за оцеляване и вманиачено търсене на бързия успех. Между другото, Ранчев описва по доста точен и пъстър начин всичките знакови места на София от онова време, с тълпите тарикати, чейнчаджии, измамници, милиционери и новопоявяващи се мутри, което дава изключителна автентичност на разказа му. На моменти изглежда така, че основната история в романа е само част от по-голямата картина, която всъщност владее книгата.  

Но това не е всичко. Боби Кюнеца се оказва природно интелигентно момче, което непрекъснато анализира средата около себе си, има тънък усет за случващото се, веднага надушва и най-малките промени в обществения пейзаж и се опитва да анализира всяка своя постъпка, за да намери най-доброто за себе си решение. И така да запази достойнство, жизненост и хигиена на житейските принципи. Защото така е възпитан. Въпреки че действителността се опитва на всяка крачка да го превърне в безмозъчно ехо на случващото се, което други, невидими сили са предопределили и подредили.

„На това място най-добре се ориентираха уличните тарикати с практика от соца – чейнчаджий, измамници, майстори на санджета, крадци, милиционерски доносници – свикнали на подобен режим с връзки между бившите и настоящите ченгета, които постепенно узурпираха уличните и всякакви други територии, освободени от разпадащата се държава“ – безмилостна е авторовата диагноза на времето.   

Книгата ни превежда през всичките крайности на тази „битка с живота“, както клиширано се нарича. Хем да живееш и оцеляваш на улицата, хем да запазиш достойнство, но да останеш и жив. Хем да се забъркаш с най-коравите и безскрупулни бандити, за да изкараш някой лев, хем да не слезеш на тяхното примитивно ниво и да опазиш душата си от най-тежките и покваряващи грехове. Ето такъв герой ни представя Палми Ранчев.

И се мотивира: „Психологическите неща, които са дълбоко в човека, са едни и същи или понякога са едни и същи. Няма малки и големи хора. Аз търся някаква мъдрост за героите си. Това е да си в покой със себе си, да не искаш повече, отколкото имаш нужда. Да не искаш много, да си 1:1 с живота. Те искат да създадат нещо, но без да пречат на другите, гледат да не създават чудовища. Но това често е невъзможно, това си е среда, в която героите са. Но те търсят своеобразно равенство, нито губят, нито побеждават.“

Героят на Ранчев иска сам да ръководи съдбата си. И прави всичко по силите си за това. Но в същото време: „Не знаеше дали има бог. Но със сигурност някой се намесваше, когато най-малко очакваш“, разсъждава Кюнеца.

И тук авторът включва цял различен пласт на повествованието. В най-сложните и заплетени моменти на разказа, когато героят е застанал на поредния ръб, в съзнанието му се появява джагата и нейните играчи. Ранчев прави непрекъснати асоциации с тази динамична игра, изгражда я като метафора на живота с нейните неочаквани и светкавични обрати, с правилата и тяхното пренебрегване, с психологическите тактики и разигравания, досущ като в реалния живот. Но и създава усещането за „Боговете от машината“. За някаква всемогъща сила, която извън човека направлява и предопределя съдбата му. И много често се оказва, че си сам срещу всички играчи, в игралното поле има повече от една топка, дори се появяват съдии, които огъват правилата на играта срещу теб. И ти трябва да решиш, продължаваш да играеш или се отказваш. Основна дилема и в истинското ежедневие.   

„Промените мачкаха, огъваха в различни посоки, променяха и изличаваха дори спомена  от предишния начин на живот“, обяснява част от духовната проблематика Ранчев. Обществото е болно от много и тежки заболявания. „Трябва да има справедливост, казва Бръмбъра. Айде па ти, справедливост, отвръща му Кюнеца. Да знаеш, аверче, нема по-важно, настоява първият. За справедливостта тук само се говори. Лаф да става. Да не кажат тези от международните институции, че сме я забравили. Аз действам, никакви приказки! – бетонира своята философия главният герой.

Няма да разкривам повече. Ще добавя, че Боби Кюнеца търси избавление от мрачния свят, в който му се налага да живее. Палми Ранчев го среща с една безкрайно красива девойка, предлагайки му класическата развръзка на щастливата любов. Но… До края на романа се случват още много перипетии, които разпределят играта по друг начин. 

На финала героят е уморен от несправедливата и непосилна игра на оцеляването. И надава ухо за думите на сестра си: „Тука нищо голямо не може да се случи. Не и такова, каквото искам. Светът да заговори за него.“

Равносметката е повече от горчива: „Тук останаха само тези, които нямат смелост да избягат. Никой няма нужда от умели в някаква област, знаещи и независими. През последните години, а и много години преди това, на мода са били послушниците. С превръзка на очите. И ако собственоръчно са си я връзвали. Само на тях позволяват да действат уж по-свободно, а всъщност каквото са им казали. Затова се е създал този среден, човек. Дяланият камък. Уж за всичко става, готов е да отговори на всякакви изисквания. Но винаги чужди., принадлежат на този, който му дърпа конците.Средният човек реално нищо особено не умее. Само се оглежда и се страхува да не направи грешно движение… А когато се разпределят придобивките, обикновените, делничните хора, се оказваха случайно попаднали на случайно място и живееха случаен живот.“

На последната страница Кюнеца е в самолета за Хамбург. И носи в раницата си пакет ронена чубрица за леля си там, че ароматът й напомнял детството в България. Някак гротескно и натъжаващо я усещам тази чубрица в багажа му, като вечна дамга ми звучи и се съмнявам Ранчев да я е пъхнал случайно в багажа на героя си.

Признавам, че очаквах друг финал. Боби да успее, да се докаже в играта на живота, любовта да го спаси и извиси или пък да загине, заради прищевките на кръволоците, с които понякога работи по различни удари. Но да развее бялото знаме и да отлети, не очаквах. Но финалът е напълно достоверен от страна на автора. Над два милиона са днес българите, направили този избор тогава.

И „Боговете от машината“ или по-скоро играчите от джагата вече са спокойни. Няма скрити намерения, отборите играят по правилата и играта изглежда истинска: „Остави червените и сините сами да решат как ще продължат. Малко по-високо от нивото на полета, играта продължи с все по-майсторски шутове към едната и към другата врата. „Въпреки дълбоката тъга, ежедневното отчаяние и чувство за пълна безизходица, които извират от повечето страници на романа, авторът все пак кара героя си да полети. И му дава надежда, че играта продължава и може да бъде справедлива и истинска. Въпреки всичко случило се досега.   

Прочетете „Хаосът в играта на джаги“! В тази книга неочаквано ще откриете много от себе си, ако сте раждани в последните две десетилетия на социалистическата епоха. Ако пък сте дете на демокрацията, този роман, както никой друг досега, ще ви обясни по безкомпромисен начин какво се случи с нас след това, в годините на така наречения преход.  

Палми Ранчев

Палми Ранчев е роден в София. Завършва Национална спортна академия „Васил Левски“. Пише поезия, разкази и романи. Бил е боксьор, треньор, собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, сценарист, телевизионен водещ и безработен. Със сигурност може да прибави още няколко начина (да речем десетина), с които си е изкарвал прехраната. Автор е на стихосбирките: „Шапката на скитника“, „Манхатън, почти събитие“, „Парцаливо знаме“, „Хотелска стая“, „Среднощен човек: биографии“, „Любовник на самотни улици и запустели къщи“ (2004) и „Такова синьо: видимо и скрито“ (2007), на сборниците с разкази „Анонимни снайперисти“ (2006) и „Малко късмет за по-късно“ (2007), както и на три романа, последният от които е „Анонимни снайперисти“ (2006). Носител е на няколко литературни награди. Негови разкази и стихове са превеждани на английски, френски, полски, унгарски, турски, сръбски, гръцки и други езици. През 2008 г. Палми Ранчев стана един от носителите на наградата за източноевропейска литература Bank Austria Literaris. Неговият сборник с разкази „Малко късмет за по-късно” и романът „Анонимни снайперисти“ му донесоха трето място в престижния конкурс.


В романа „Хаосът в играта на джаги“ Палми Ранчев експериментира с шизофренните абсурди и екзистенциалните преображения на героите си, чрез които обяснява причините, довели до усещането на българина за продължаваща лъжа и вечна несправедливост.

Палми Ранчев е направил най-важното за литературното присъствие на един автор – станал е автентичен, единствен и суверен в една част от съвременната българска литература. Литературата на истината. Никой не пише за света по този начин. Той не пише за аутсайдерите на живота, а за аутсайдера у всеки от нас.
– Недялко Славов

Палми Ранчев е от авторите, които не имитират никого – и никой не е способен да ги имитира. Книгите му често са номинирани за основните литературни награди у нас. Конюнктурата не го обича и затова вярвам на отговорите му.
– Марин Бодаков