Новият роман на Иво Георгиев – „Дин Ден“ /Сиела/
От Радослав ИВАНОВ
На пръв поглед това е детска книга. Тя е разказ от първо лице на малко момченце в детската градина. За неговото ежедневие, но в едно, меко казано, необикновено детско заведение. Иначе, всичко уж си е както се полага. Децата имат лелички, имат възпитателки и учителки, които наричат „майчици“, имат строга, навъсена и винаги нервна директорка, която извънредно държи да се спазва Реда. Малчуганите си имат играчки, стаи за спане, тичат по двора и играят по пързалката и катерушките. Всичко е нормално. Но всъщност не е. Децата са без родители, не им е позволено да напускат детската градина извън двора, разделени са на две групи – лисичета и жабчета, като първата е с доста по-мургав цвят на кожата от другата и отношението към нея е като към хора от едно по-високопоставено общество. Странностите не свършват дотук, но за това по-късно.
Иво Георгиев води своя разказ през очите и впечатленията на главния си герой Дин Ден. Момчето се казва така, защото много обича да си съчинява приказки, да ги разказва на останалите и те винаги започват с „Имало един ден“. Но понеже бил малък, той не можел добре да изговаря фразата и все се чувало … дин ден. Така и го наричали всички.
Авторът на романа ни засипва с пъстри детски наблюдения и впечатления от ограничения свят на тази специална детска градина, описва ни ярките образи на учителките и останалите деца. Характеристиките им изобилстват от остроумни хрумки, изграждащи един специфичен детски език през цялото повествование. Тук много важна е играта „обръщанка“ на думите. Според нея Дядо Боже се казва Додя Жебо, а само добрите имена не се променят при обръщане – като например мама. Става ясно също, че за да свириш на „кралинет“, не е нужно да си го крал. Но пък може да станеш и „силофоф“. Ще научим също колко неприятна е супата с магданоз и дали слончетата, нарисувани по килима, обичат фасул.
Иво Георгиев изгражда един изключително интересен, прелюбопитен детски свят. Нарича го „съществувалня“. И го разкрива по още по-интригуващ начин чрез прекия разказ на героя си. Така наративът те дърпа непрекъснато за ръката и не те оставя да скучаеш. Енигмата, която витае около това странно общество, се разплита постепенно и на принципа на неочакваното и пълната изненада. Авторът е създал един пъзел, който ни се разкрива ред по ред и държи любопитството на читателя изострено докрай.
Романът „Дин Ден“ /Сиела/ е за детството, но не е за деца. Писателят ни предупреждава за това още на корицата. И наистина, книгата разкрива и обговаря основните проблеми от света на възрастните, които се мултиплицират и изграждат, и света на децата. В който, по думите на Дин Ден, има прекалено много „недостиг“.
„При нас, в детската градина, ни се е струпал голям недостиг. Недостиг не само на майки – то това е ясно, но също и на шоколад, на малки котенца, на гушкане и на какво още… Ще ти кажа на какво още по-късно, за да не ти дойде в повече, ако ги изредя наведнъж, че ще стане петък. Изобщо си имаме голямо изобилие от недостиг“, разказва главният герой. Според него недостигът е нещо, дето го няма, но на човек много му се иска да го има. Като котенцата и като „човекщината“. И някак зряло, като възрастен, обобщава: „Е, не съм цъфнал и вързал – поради недостига на майки и на нови играчки, и на сладолед, но пак се оправях, нащото колко години имам вече зад гърба си и не цивря за щяло и нещяло.“
Но пък децата компенсират недостига с неистово любопитство и откривателско желание към живота. И с тънкото чувство за хумор на автора, който успява да ни накара да се усмихнем дори когато малките палавници правят пакости и възпитателките им ги наказват сурово и дори безжалостно.
„В нашата къща всичко се прави, за да е доволен Редът. Само ни плашат с този Ред. Когато не си си сгънал пижамките – ядеш пердах, когато кажеш на майчиците „майчице“ – друго наказание, и дори когато си си сложил калинка под възглав[1]ницата, за да си имаш някого, за когото да мислиш, когато не спиш – пак, нащото разваляш Реда. Веднъж всички жабки ни накараха да лазим като кученца на четири крака и със зъби да си вземем сандалките и да ги подредим където трябва. Щото сме ги били захвърлили пред шкафчетата. После имах пясък в зъбите и ми скърцаше.“
Но не само пясъкът скърца в този роман. Изключително странно е отношението на възрастните към децата. Без никаква емпатия, без обвързване, без близък контакт и в никакъв случай показване на привързаност или, не дай си боже, любов.
„Децата, като видят малко повече човещина, я мислят за любов. Спрете вече с лигавщините и с цялата тази ваша сантименталност. Ние сме инженери на детската душа, не продаваме краставици. В нашата наука човещината може да провали всичко. То чунким и в живота не е така, мама му стара“, ядосано директорката инструктира персонала на градината.
Подтикнат от това отношение, главният герой, малкият Дин Ден, разсъждава за „отделностите“.
„В тоз живот във всичко трябвало да има Ред – и тук, в нашата къща, много държали да го има. Пак заради него хората още от раждането им ги складирали и подреждали в различни групи – наричали се… уф, все я забравям тази дума! – като отбори, и ей такива подобни отделности. Ние сме били една такава отделност, а лисичетата – друга. Затова и спалните ни са отделно. Жабчетата сме били по-будали и по-тъпички от лисичетата и нищо не можело да се направи по въпроса. Нищо. По въпроса. Дядо Боже ги бил направил с друг конструктор. По-хубав. А щом Дядо Боже направел нещо – тук госпожа Рут спира и ни поглежда надвесено, – щом Дядо Боже направел нещо, никой не можел копче да му каже и така си оставало завинаги.“
С тези наистина недетски разсъждения Иво Георгиев успява сериозно да стресне читателя на моменти. И започваш да се чудиш какво наистина става в този роман. Децата усещат и анализират света като възрастни, учителките в градината се държат като надзиратели в концлагер, децата са разделени и тотално сегрегирани, точно като в апартейд, на моменти витае злокобна атмосфера. Но авторът обича резките промени в настроенията и внушенията. И затова ни предлага изпълнени със смях и забавления детски моменти. Малчуганите са най-щастливи, когато ги къпят в банята, защото там са без униформите, които ги разделят в ежедневието на по-силни и по-слаби и там, насапунисани и голи, всеки е себе си и имат пълна свобода. Да ръкомахат безконтролно, да се пляскат по дупетата, „да си дърпат бубите, докато пораснат“ и да се пръскат с водата до забрава.
Същата неподправена детска волност откриваме и в игрите на Троянска война, на кораб и капитани, на полицаи и престъпници, на кораба „Радецки“ и освобождението на България, които децата епично разиграват по двора.
Но въпреки това, „тъжнотията“ в този роман надделява. „То тъжнотията е добре да я има, нащото инак може да си помислиш, че всичко е масло и шипков мармалад“, философски обобщава Дин Ден.
„Когато ми е криво, съм намусен, даже ми се иска да не съм тук. Иска ми се да се чупя от майчицата с кордьона, от Рут и Аптулашки. Да избягам от чинията с ориз със спанак и супата с магданоз. От хигиената, от „шапката невидимка“, от всички войни на двора, в които все ме бият. На мен на нищо не ми се играе. Искам да офейкам и да тръгна по света. С кораб или със златна каляска. На мен в приказките ми е най-добре. И знам, че нямам никакви братчета. Измислих си ги. За да не си мислят, че съм съвсем сам. Да съм ей така – населен“, (кой от нас, възрастните, не си е мислил подобно нещо?) обяснява душевните си несгоди детето, отново по един не детски начин. И отново ни поднася брилянтна сентенция: „ Уф! – животът бил фрашкан със завои, да му се не види…“
Да. И романът „Дин Ден“ е фрашкан с неочаквани обрати. Иво Георгиев майсторски държи читателя в напрегнато очакване до самия край. И завоите в сюжета са наистина драстично остри. Но повече няма да издам и думичка. Накрая става супер интересно. Но това и сами ще разберете. Защото подхванете ли книгата, няма да я оставите до последния ред.
Прочетете „Дин Ден“. Толкова е любопитно, че става на един дъх. И наистина това не е книга за деца. Но ще ви накара отново да се почувствате такива – същества с чисти души, необременено съзнание и неуморени сърца. Жадни и любопитни за всичко. И най-вече за най-важното – умеем ли да обичаме, ценим ли въобще тази човешка способност, можем ли да се отърсим от лошотията и тъжнотията на ежедневието и да изпитаме истинската радост от живота – в общността и единението, а не в желанието за надмощие и разделение.
И корицата на романа не лъже. А провокира. Ще могат ли възрастните да променят мисленето си, да се отърсят от товара на всички условности, отделности и завои на живота. А това може да стане. Но единствено през чистата енергия на детството. Това разбрах че се опитва да ни каже Иво Георгиев с новата си книга. И го прави по един възхитително интригуващ начин, който те кара да четеш с лекота и огромно удоволствие.
Иво Георгиев е автор на стихосбирките „В по-лошата половина на гората“ (Кърджали, 1998), за която получава една от наградите на Литературни дни „Южна пролет“ (1999) в Хасково, и „От вътрешната страна на очакването“ (2003), илюстрирана с негови рисунки. През 2002 година записва и издава албум с авторски песни – „Градът на снежния човек“, някои от които звучат по БНР, „Дарик“ и местни радиостанции. Автор е на сборника с разкази „Исус ми прати SMS“ (2009), а стилът му е определен от критиката като „магически иронизъм“. Специално за представянето на книгата авторът създава арт-инсталацията „Кашонхендж“. Има публикации в централни вестници и представяния по БНР и национални телевизии. Пише също пътеписи и фейлетони. Обича фотографията и пътешествията.
