Среща с Маргарита Петкова и Добромир Банев в Културен център „Тракарт“

Среща с Маргарита Петкова и Добромир Банев и представяне на книгата им Абсурдни времена – нецензурираната версия“с Издателство „Персей“:

18 юни,  събота, 14:00 ⇨  Културен център „Тракарт“ (подлез „Археологически“)

 

Абсурдни времена – нецензурираната версия“ е изключителният любовен дует на най-обичаните поети днес

 

Маргарита Петкова и Добромир Банев, двамата най-обичани съвременни български поети, се събраха отново за книгата „Абсурдни времена – нецензурираната версия“ (изд. „Персей“).

Това е съвсем нова книга, основа на която са двете томчета „Абсурдни времена“. Преди десетина години те бяха в челото на топлистите за бестселъри в продължение на месеци. Новото издание не само събира стиховете от двата предишни тома, но и включва нови, непубликувани досега стихове, останали извън предишните издания заради свян или ненужни морални задръжки. Двамата изключителни поети могат да пишат за любовта и интелигентно-пиперливо-иронично, но никога не прекрачват границата на добрия вкус.

Лирическите герои в „Абсурдни времена – нецензурираната версия“ бясно препускат през любовта, на която всички ние сме съпричастни в настоящото абсурдно време. Поетичният диалог следва собствен логичен сюжет, което стана повод да бъде поставен на голямата театрална сцена с участието на Нона Йотова и Петър Антонов. Едноименният спектакъл обиколи българските градове и продължава да се играе и днес при огромен успех.

В стиховете си Маргарита Петкова и Добромир Банев заявяват, че времената винаги са абсурдни, затова любовта е вечна. В поетичен диалог са показани всичките състояния на любовта – влюбване, страст, ревност към минали любими, недоверие, заядливост, летене в небесата на крилете на любовта….

В книгата припознаваме себе си такива, каквито сме се чувствали някога, или такива, каквито мечтаем да бъдем в компанията на човека до себе си. Егоизмът често надделява, но мисълта за любимите бързо ни отрезвява. Недоволството е непрестанен спътник, но споделената бутилка вино ни кара да погледнем към утрешния ден с нова надежда. Ревността ни погубва, но остава сигурен начин да заявим своята любов пред света. Скандали и целувки се редуват като дни, в които нищо няма да се повтори, или поне не по същия начин. Когато сме влюбени, ние сме образи от картини на Дега и Климт. Сцените от минало и настояще са като във филм, за който би завидял самият Тарантино.

Животът ни е психодиспансер, където намираме онзи, с когото „по лудост си приличаме“, за да упражним изконното си право да обичаме и да бъдем обичани. И за това никой не може да ни сочи с пръст. Единствено нашето легло може да ни съди. В името на любовта, която остава завинаги, независимо колко е позволила да вземем от нея.

Тя:

Горчив е залъкът несподелен.

И глътка вино не лекува тягост.

Защо се закачи така за мен?

Познаеш ли ме – по-добре да бягаш!

Държиш се мъжки. Как да отрека –

вечерята е хубава. И филмът.

Случайно се докосваме с ръка

и самотата става по-интимна.

По-непосилна става. Всеки сам

от себе си се мъчи да избяга.

Какво да споделим? С теб грам по грам

раздали сме се. Шапки на тояга.

Сипи си още вино. И мълчи.

Щом свърши филмът по роман на Гришам,

ме целуни за „лека нощ“. С очи!

Останалото – утре ще напишеш.

Той:

Бъди досадна. Нагла като студ.

Изисквай повече, това не стига.

За да ме имаш, трябва да съм луд!

От обич трябва да ми се повдига!

Измъчвай ме с горчиви имена.

Наричай ме глупак, животно, демон…

Живеем с теб в абсурдни времена.

Прегръщай ме. Все още е студено.

Бъди нахална. Всеки твой протест

и всеки упрек твой е път към мене…

Да си взискателна, е просто жест –

аз трябва да съм твой. И на колене.

Тя:

Със Тарантино чух се току-що.

Чак толкоз луди го е страх да снима.

Разбирам го. И аз не знам защо

се вкарваме напразно в разни филми.

Тъй дълго не дочаквахме Годо,

че той накрая полудя от чакане.

Налей ми пълна чаша със бордо –

дъха ти пия на ръба на мрака!

Познавах предостатъчно мъже.

В библейски смисъл. И във прав. Все тая.

Но никой не ме върза със въже

за къщата и печката. Да знаеш.

Ще искам всичко, за да ми дадеш

дори това, което още нямаш.

Обичам как целуваш – тънка свещ

така се стапя в допира на пламъка.

Не вая стих. Летя през куп за грош

към теб с най-тривиални лесни рими.

И щом припадне пролетната нощ –

най-меката постеля постели ми,

с най-меките стени ме обгради

и нека никой в стаята не влиза.

Недей мисли за после и преди –

смъкни ми усмирителната риза!

Той:

Ти водиш винаги. Това е факт.

За мен е радост и е чест голяма!

Получа ли от щастие инфаркт,

не го превръщай, моля те, във драма!

Летиш към мен – стрела или куршум –

аз, както казах, чакам си разстрела!

Крещя „обичам те“, пак вдигам шум –

в желанието стигаме предела.

Това изящно наше общество

за друг вратата хлопнала е вече…

Денят преваля. Идва тържество.

Ще пием по едно и тази вечер.

Така че да се взимаме в ръце!

По време на любов е като в чума.

Далеч от мен, си цялата лице,

и тяло си, и мисъл си, и дума.

Един до друг, така го виждам аз.

Forever, baby! Казах ти го вече.

Отново вдигам шум. Крещя без глас.

Един до друг! Какво, че си далече?

The event is finished.