Под прожекторите: Мария Донева

Очи в очи с публиката. Звънко, каквото е присъствието ѝ. Честно. Иронично. Деликатно.
Както само поезията ни разкрива.

 

ТИ КОЯ СИ

ти коя си каква си какъв вятър те носи
само ти ли се луташ в идиотски въпроси
само ти ли се будиш със сълзи под езика
само тебе ли страшното те примамва и вика

само ти ли си тежка, изтощително вярна
само в тебе си някаква денонощна пожарна
без вода и без хора най-позорно бездейства
само твоята съвест ли хем принцесва, хем змейства

има други, разбра ли
там са твоите хора
равно тъжни и болни
с равно сладка умора
има много самотни
с натежала глава
очевидно
мнозина сте
но какво от това.

 

ВРЕМЕ Е.
Има раздели, които… не са.
Думи, които си търсят гласа.
Сгъчкани, сбръчкани не-до-раздели,
с поглед във нищото цели недели,
с преки пътеки, подхлъзващо кални,
в празни, напразни, омразни чакални,
пух, прахоляк, перушина ръждива…
Някой остава, а уж си отива.
Някой си тръгва, а спира заклещен.
Тича насън срещу влака насрещен,
и е кошмарно, и не, не сънува.
Срам го е, страх го е и се преструва,
и се стъписва пред прости въпроси,
и като дънер водата го носи,
и свободата е вятър и дим.
Даже на себе си не е любим
и от лъжи има пепел в устата.
Глътва ключа и упреква вратата.
Тази любов песента си изпя.
Тръгвай, спасявай се, доста търпя,
вдигай се, махай се, стига се мота.
Хващай си пътя.
Върни си живота.

 

Литературен салон Spirt&Spirit
Литературен фестивал Пловдив чете
изд. „Жанет 45“
клуб Петното на Роршах