Михаил Стоянов и неговата „Машина за пуканки“

Михаил Стоянов представя „Машина за пуканки“
Модератор: Надежда Московска

„Това е книга, забравена на последната седалка в трамвая. Посягаш към нея с усещането, че тя просто е на някой друг. Ако не ти отиват бяла яка и маншет обаче, тя ще ти отива. Тук никой не е сресан и в нищо не е оправдан. Тук младостта не е морална дилема и ти си разказан от чужди спомени и ситуации; проследяваш скимтежа на едно момчешко сърце и отплуваш от самосъжалението, изпълвайки се с прошка към глупака, който си. И докато голото момчешко сърце тупти в ръката ти, не може да не се попиташ: а аз какво направих с моето?“, казва за машината на Мишо поетесата и негова редакторка Димана Йорданова.

Колежката му, актрисата Елена Телбис също споделя: „Много ми харесва как Мишо няма представа какво става. Но не спира да се опитва да разбере. Смешна книга, написана с вкус и мярка. Прочетете я, ако обичате.!“

„Мишо обича и да пише, но не и преди да си отговори на въпроса какво го вълнува. Повтаря още веднъж как трябва да стъпи на нещо откровено или истинско, за да продължи. Така се ражда и Машина за пуканки (Жанет 45) – първата полуавтобиографична книга на Михаил Стоянов с 28 поръсени с малко фантасмагории, но предимно базирани на реални случки и наблюдения глави, написани от откровен нарцис. Вижда ги като монолози или автобиография на млад близнак (страшен курвар, много хубава зодия). Винаги съм искал да бъда герой – ранен, колкото да каже, че е само драскотина. 

Сюжетите в тънкото томче са всичко друго, но не и героични – прерязващи стомаха кратки откъси от младостта на човек, който съзерцава романтично тичащи след влака хора и не се страхува да признае най-дълбоките си трамви още в първото изречение, разголвайки се дори когато върти метафоричен сюжет за филм с мечоци от парка Белица. Но когато прочитаме готовата за печат чернова, разбираме как всички му истории от предходните срещи са почти дословно описани и в самата книга.   

Няма и причина да вярваме в прекомерна мистификация, защото Мишо завършва активно книгата си в началото на 2024 още преди да си намери издател, а ниският му баритон (от онези, идеални за реклами и ASMR аудио) винаги е съсредоточен, изчакващ и обезоръжаващо директен дори за смъртта на най-близките си хора. Бях тръгнал да правя документален филм за дядо, но той умря. Снимах го как влиза в морето и се изляга по гръб, което се оказа и последният му такъв път. Успях да изгубя кадрите, прерових всичко, ползвах даже софтуер за възстановяване и нищо, толкова ме е яд!

Тази, а и много други от историите Машина за пуканки са разказани в подробни и често графични детайли. Откровенията обаче не вървят със самочувствие, защото все още свиква с мисълта, че пише. Не се правя на скромен, но пиша като осемгодишен: днес бях навън и беше добре. Нямам богат речник, затова само прости и кратки изречения. Надява се хората да я харесат, защото е написана, за да бъде споделена. Имам порив някой да я види, казва авторът“, написа за „Машина за пуканки“ Светослав Петров в boyscoutmag.com.

„Докато четеш, заменяш саундтрака на вълните с думите по тези страници. Истории, приличащи на части от една голяма машина… за любов. Право в сърцето, като леден варненски вятър, който задейства механизмите за живот. И да, доживява ти се“, казва и писателката Теа Денолюбова.